Бог винаги е зает

юли 29, 2020

h

Отраснах в семейство на набожни хора. Твърде набожни. Всяка седмица ходехме на църква. Все още си спомням как с почуда ги наблюдавах да се обличат с най-хубавите си дрехи, майка ми оправяше косата си, а баща ми се решеше и бръснеше. Всяка седмица. Без изключения. Въпреки, че през седмицата си позволяваше да ходи небръснат и мръсен, а майка ми никога не влагаше много старание във външният си вид, това се променяше в края на седмицата.

Тогава не разбирах защо баща ми се прибира всяка вечер с мръсни дрехи. Защо нямаше време да се бръсне. Всъщност почти не го виждах. Излизаше много преди да се събудя, за да отида на училище и се прибираше много след като вече спях. Училището ме изморяваше. Възхищавах се на издръжливостта му. Мислех, че никога няма да мога да оставам до толкова късно през нощта, да ставам толкова рано сутринта, да се грижа за толкова много неща. Възхищавах се на отсъствието му.

Но именно отсъствието му, ме нараняваше най-много. Въпреки липсата му през седмицата в съботите и неделите беше ведър, усмихнат, щастлив човек. Съботите и неделите наваксваше за всяка изгубена секунда. Обръщаше ми цялото внимание, на което беше способен. Никак не му личеше, че се съсипваше от работа, само за да има какво да сложим на масата. Не беше буен, агресивен, нито груб. В редките случаи, в които ми се е карал, причината беше една и съща. Не исках да ходя на църква.

– Трябва и ще отидем. – помня, че ми казваше.
– Но аз не искам! Ако Бог ме обича, няма ли да го прави и без да му се моля? – отговарях.

Този аргумент оставя повечето набожни хора в патова ситуация. Не биха могли да ти кажат, че Бог няма да те обича, ако не му се молиш. Това би го превърнало по-скоро в авторитарен тиранин, отколкото всеразбиращ и опрощаващ, възвишен „баща“, като какъвто им се искаше да го възприемаш.

Въпреки, че аргументите ми бяха силни за дете, баща ми настояваше да отидем и в крайна сметка нямаше как да откажа. Въпреки нежеланието ми се озовавах в църквата. Всяка седмица. Израстнах с уханието на тамян и със силното усещане за собствената незначимост, породена от прекомерната възхита, която храмовете на всяка религия са способни да оставят у хората.

Никога не сме имали много. Въпреки това родителите ми с охота споделяха и малкото храна, която имахме със съседските семейства. И всяка неделя, всяка, без изключение, се озовавахме на едно и също място. Място, което възпита у мен смирение, безпричинна любов към човешкото същество, но също така силно чувство на вина, за всяко от мое действие, което религиозните биха могли да нарекат неправилно. За всяка „грешна“ мисъл, която минаваше в съзнанието ми. Особено в онзи особен период от съзряването и възмъжаването ми. Дълго време смятах, че Лукавият ми влияе. Мислите, които минаваха през съзнанието ми, църквата смяташе за лоши. Грешни. Греховни. По онова време за мен църквата означаваше Бог. А щом Бог смята, че нещо е грешно, по-добре да не го правим. По-добре да не го мислим. Все пак никой от нас не иска да гори във вечния огън на Ада. И аз все така изпитвах вина за своите „нечисти“ помисли. Това, разбира се, отшумя. Иска ми се да не се беше случило по този начин, но без тази причина, нямаше да имам този резултат…

Майка ми умря, когато бях на шестнадесет години. С нейната смърт, желанието на баща ми да посещава църква се стопи… заедно с желанието му самият той да продължи живота си. Един от малкото спомени, които имам за баща ми през този период, са почервенелите му от плач очи. Виждах ги всеки ден. Бях свикнал баща ми да отсътсва, а сега, когато беше тук ежедневно, той се показа слаб, неспособен и изплашен човек. Вбесяваше се всеки път, когато ме чуваше да се моля. Двамата с майка ми, бяха посветили години от животите си на църквата, бяха ме възпитали във вяра, преклонение, смирение и – доколкото е възможно за шестнадесет годишно момче – духовност. Но всеки път, в който се молех, на глас или на ум, в моята стая, преди сън или в тясната кухня, преди вечеря, получавах един и същи резлутат. Този резултат, не беше реализиране на молбите ми, не беше дори някакъв божествен отговор. Този резултат беше човешки. Твърде човешки. Беше скръбта на човек, изгубил онова, за което се е борил цял живот, онова, за което се мъчеше да работи повече от дванадесет часа на ден. Беше изгубил семейството си. Ала аз бях тук. Не разбирах. Аз нямам ли значение? Отговор на този въпрос, очевидно, няма да получа. Не че някога го зададох на глас. Беше по-скоро изписано на лицето ми. Разочарование. Обида. Страх. Всеки път, в който се молех и получавах отговорът от предходният път, резултатът беше този – силни негативни емоции, които ме отвръгнаха от религията.

„Бог винаги е зает.“

Тези думи повтаряше баща ми. Отново и отново, и отново, и отново.

„Бог винаги е зает. Може да умираш… – тук винаги правеше кратка пауза – или по-лошо, може единственият човек, на който си държал да умира. В ръцете ти! В РЪЦЕТЕ ТИ! И какво прави Бог? Нищо! Бог винаги е зает. Няма да ти помогне да отгледаш децата си. Няма да ти помогне да спасиш близките си. Няма да ти помогне с нищо. Бог винаги е зает. Винаги!“

С времето, тези думи изместиха молитвите от мястото им в ума ми. Молитвите вече не същестуваха там. Аз се превърнах в своя Бог. Взимах каквото исках. Отивах, където жеалех. Крадях. Лъжех. Наранявах. Във филмите за деца, извървели сходен път казват, че или ще завършат в затвора, или ще станат милионери. Не съм бил в затвора. Нямам и милиони. Всъщност, нямам дори хиляди.

Научих, че няма нищо по-страховито от човек, който някога е бил религиозен и е изоставил Бог, в знак на отмъщение, че Бог е изоставил него.

***

Когато успях да се отскубна от силния хват на религията, започнах да вярвам в науката. За няколко кратки години се превърнах от дете без перспективи, в един от най-добрите часовникари в страната. С развитието на технологиите обаче, бизнеса на часовникарите някак замира. Разбира се, часовници се продават, и то не малко. Обаче днес, за обикновения човек, е много по-престижно да притежава телефон с цената на автомобил втора ръка, отколкото часовник със сходна стойност. Никога не съм разбирал технологиите, нито възхищението на хората към тях.

Часовникарството е изкуство. Умението да накараш минатюрните частици да заработят без никакъв електрически заряд е в пъти по-красиво от светещите ви дисплеи. Много по-красиво е. За него се искат много повече умения от елементарното кликане на бутони, задвижващи машини, които реално сглобяват телефона, който е в джоба ти. Самият аз никога не бих дал толкова много пари за телефон или компютър, които, до колкото разбирам, започват все повече да си приличат. Чух, че човек вече не знае дали държи телефон или компютър в джоба си. Винаги обаче ще усещате качеството на добре направеният часовник. Винаги ще можете да разберете колко качествен е вашият часовникар, стига да знаете за какво да гледате.

Един ден, докато поправях часовника на редовен клиент му споделих за факта, че клиентите ми са все по-малко, че през голяма част от деня нямам какво да правя. Не се очудих, когато той ми предложи да си взема компютър в ателието. Нямало съм да съжалявам. Каза също, че щял да ми даде конкретни сайтове, които да посещавам, били много интересни и не били сайтовете, които всички посещават.

Имах спестени пари. Винаги имам. За това реших да дам шанс на технологиите, по които хората са луднали толкова много. Купих си лаптоп. Обадих се на човека, който ми обеща потоци от забавления и заради когото реално закупих компютъра.

Получих информацията, която исках. Трябва да призная, че отначало бях разочарован. Наистина, наистина разочарован. Не можех да повярвам, че бях дал една торба пари, за да … нека си го кажа направо… за да воайорствам. Този редовен клиент, който никога повече не видях ми каза сайтове, които не предлагат нищо друго, освен включени камери. София, Пловдив, Бургас, Варна, Плевен и Силистра, Габрово и Велико Търново, планински и морски курорти. В цяла България. Можех да гледам как други хора пресичат улици, карат колела и се разхождат в паркове. Виждах кой кара бързо и кой бавно, виждах паметници на културата, училища, болници, дори гробища. След като осъзнах, че не правя нищо повече от това да воайроствам се погнусих от себе си и оставих, мислех си, завинаги компютъра и камерите.

Това отвращение от интернет и компютъра продължи до един мразовит петък, в който останах сам в ателието твърде дълго. Никой не беше влизал от часове. Скуката ме убиваше. Започнах да гледам към лаптопа с все по-бързо и по-бързо растящ интерес.

„Какво ли се случва във Варна?“ – помислих си.

Никога не бях виждал морето през зимата, а гледката със сигурност си заслужаваше.

„О, стига глупости! Това е извратено!“

Започнах да споря със себе си. Убеждавах се сам в двете посоки. Да, беше извратено, но пък аз нямаше да гледам хората. Щях да наблюдавам само и единствено морето… и може би малко планината. Не бях виждал нито едното, нито другото от твърде дълго време.

“Само за малко.”

Отворих лаптопа и се потопих в различни гледки към безкрайната морска шир. После започнах да гледам планинските масиви и гледките към градовете около тях. Изведнъж започнах да гледам нещо, което имах чувството, че познавам. През съзнанието ми минаха бегли спомени. Спомени, от отдавна забравени събития. През камерата наблюдавах планинска хижа.

“Бил съм там.”

Може би когато съм би малък? Твърде малък, за да имам ясни, живи спомени. Чувството, което познатото място създаде у мен, бе някак сюреалистично. Като Дежа вю.

”Бил съм там. Сигурен съм.”

Скоро се сетих и за случката, която ме е накарала да забравя всички събития, свързани с това място. Не спирах да гледам пистата, намираща се точно до база „Монтен“. Сякаш виждах събитията от онази нощ, случващи се точно пред очите ми. Бях страничен наблюдател на собствен спомен. Не смятах, че това е възможно, но към момента определено не се вълнувах от тази част на ситуацията. Исках да видя. Да разбера. Наистина ли онова, което ме беше изплашило съществуваше или още от малък въображението ми си играе с мен. Наистина ли бях видял, каквото мислех, че съм видял. В онази страховита нощ. Нощ, в която земният ми път беше толкова близо до края си. Щях да се разделя с живота си, а бях невръстно дете.

Все така, гледайки пистата на живо, наблюдавах себе си. Отстрани. Беше една от добрите години в работата на баща ми и имахме пари да отидем на почивка на планината. Това беше моят подарък за Рождество. Така и не разбрах защо хората си разменят подаръци за рождеството на Христос. Не би ли трябвало да сме в църквата и да даряваме там?

Тази вечер баща ми и майка ми празнуваха в ресторанта на хижа “Алеко”. Празнуваха добрата година. Възможностите, които очакваха да се открият пред тях. Може би щяха да имат второ дете, само да имаха такъв успех и следващата година. Може би… Когато майка ми се качи в стаята си, аз и баща ми останахме в ресторанта. Той бе пиян, но буден. Съзнателен. Гледащ. Виждащ.

– Май не ти се спи? – каза, заваляйки думите, в бавен пиянски смях.
– Искам да се пързалям. – почти извиках. Бях радостен, че имам толкова много енергия, че съм останал до толкова късно през нощта.
– Какво пък – започна той – пистата е осветена. Аз ще съм там.

Пистата до база “Монтен” е обградена от гора. Върха така и не видях, но в дъното й се образуваше нещо като подиум, където се намираше хижа “Алеко”, базата и няколко други постройки, които също не разбрах защо са там. Гората се спускаше от върха до дъното. Тя беше границата на моите приключения. Колкото и време да ми бе позволено да се пързалям, никога не посмях да прекрача тази граница.

Прожекторите, поставени от двете страни на пистата, бяха насочени към нея и с гръб към гората. Непознатото, отвъд светлината бе потънало в непрогледен мрак. Мрак, към който посмях да погледна само веднъж.

Баща ми стоеше в долната част на пистата, докато аз се спусках и качвах шейната си сам, пак се спусках, и пак се качвах. Бях се спуснал толкова много пъти, че не помня нито колко бяха, нито колко време бяхме там.

– Хайде да се прибираме – чух зад себе си.

Но аз не бях готов да си ходя. Исках да се спускам още и още, и още. Именно заради това си казах, че щом ще се прибирам, ще се изкача до най-високото място, до което мога да стигна, без да загубя баща ми от поглед… а и той мен. Катерех се все по-нагоре и по-нагоре, концентриран върху това да не се подхлъзна и да изгубя най-голямото спускане за вечерта, гледах стъпките си в снега, внимавах да не изпусна шейната. Това беше моята малка битка, която ме разсея достатъчно, че да не усетя бързо спусналата се мъгла.

В следващия миг мощен гръм обгърна света.

Веднъж, два пъти, три. А после отново и отново.

В бърза поредица от мощни прещраквания, които носеха със себе си мрак.

Само мрак.

Прожекторите, които деляха гората и пистата спряха да работят. Познатото и непознатото се сляха в едно. Граница между позволената и непозволената за мен територия не съществуваше. Беше потънала в мрак. Обвита от мъгла. Там, където беше сигурно – баща ми – вече нямаше нищо. Тъмнината беше абсорбирала почти всичко, а онова, което все пак мъждукаше в нея, беше покрито с мъгла.

Изплаших се. Света се срина пред очите ми. А те все така се въртяха насам и натам, оглеждайки се за нещо познато, някаква светлина, която да ми покаже на къде да тръгна. И ето, че я видях. През мъглата, през мрака пробиваше ярка червена светлина. Всъщност бяха две. Сигурно баща ми ме търси и ще дойде.

“Татееее” – затичах се към червените светлини.

В редките моменти, в които вдигах поглед от земята, за да видя къде се намирам спрямо източника на моето спасение, виждах, че той се движи с далеч по-висока скорост. Освен това, не идваше към мен. Обикаляше ме. Въреше от ляво на дясно и от дясно – на ляво. Бързо. Светкавично. Но все така гледаше към мен. Търсеше ме. Наблюдаваше ме. Преследваше ме.

Сега знам – така правят хищниците. Но детското ми съзнание не бе усетило това. То виждаше светлина, а в светлината – спасение.

На къде другаде можех да тръгна?

Разстоянието от средата на пистата до гората, която се простира от двете й страни, не е толкова голямо. Ето, че разбрах на къде съм тичал. Ето, че стигнах. През мъгливият мрак, видях сенките на дърветата. Сенките на границата, която не биваше да пристъпвам. Бях обещал на баща ми, че няма да влизам в гората. Той не искаше да се загубя. Аз също.

Но сега единствената светлина идваше от там. Може би си е помислил, че съм се изгубил вътре? Може би ме търси?

“Татееее!” – виках, приближавайки гората.

Тогава го видях! Източника на червената светлина. Не беше странен фенер. Бяха очи. Немигащи, гладни очи. Приближаващи се и отдалечаващи се. Местеха се бързо от ляво на погледа ми, а после –  в дясно. Само, за да се върнат пак срещу мен. Да ме гледат в нетърпеливо очакване. Да ме гледат с глад и жажда. Тялото се движеше твърде бързо, за да успея да го огледам, а и страха ми не би ми позволил да изучавам това създание. Видях, че се движи на четирите си крака, но имаше форми, близки до човешките. Черното тяло прелиташе във всички посоки, използвайки задните си крака, за да се приземява, а предните, за да се изтласква от земята. Всичките му крайници бяха оръжия не само за пронизване, но и за разрязване. Разбира се тези оръжия бяха създадени от кожа и кости, не от метал, но това не ги правеше по-малко смъртоносни. Съществото продължаваше нервно да се движи напред и назад, забивайки подобните си на ятаган крака в снега. Сякаш обмисляше. Притесняваше се. Искаше да достигне до мен, но нещо го спираше.

Веднага обърнах гръб и започнах да бягам в другата посока. Тичах известно време преди да се усетя – баща ми трябваше все още да е надолу по склона, в края на пистата. Дръпнах шейната пред себе си и направих нещо, което трябваше да направя още щом усетих мъглата, още преди прожекторите да се угасят. Възседнах я и се спуснах с огромна скорост надолу. Към баща ми. Към светлините на София, които, чак сега осъзнах, винаги са били там, видими през мрака и през мъглата. Винаги са били моето спасение.

“Ще видя татко. Той ще ме спаси.”

Докато се спусках надолу с огромна скорост чух движение в гората. Когато погледнах в посоката, от която идваше шума, видях, че онова същество тича с бясна скорост надолу по склона, но в гората. Макар, че очите му бяха фокусирани върху мен, то никога не пропусна да заобиколи дърво, да прескочи пън, да се наведе, за да не се удари в клон. Сякаш знаеше какво предстои.

Бързото ми спускане се превърна в още по-бързо търкаляне надолу по пистата. Когато изгубих контрол над шейната и започнах да се търкалям надолу, тя продължи и в един от подскоците, които тялото ми правеше, удряйки се в земята, шейната мина под мен. Първо се изплаших да не се ударя в нея. После се изплаших, че тя слиза преди мен. Изплаших се, че единственото възможно бягство избяга от мен.

В края на пистата шейната бе ударила баща ми, който в пиянството си, бе заспал в снега. Това разбрах, тъй като го чух как крещи от болка. Отне му време да осъзнае, че шейната е пристигнала без мен и да спре да крещи за колко време съм наказан и как никога повече няма да се спускам през нощта, защото не внимавам. Когато усети, че ме няма около него, тона му се промени от разярен на загрижен и от закани и клевети, думите му се превърнаха в редуване на името ми и зов за помощ.

Гласа на баща ми се приближаваше към мен. Не смеех да погледна към гората, но знаех, че очите ме гледат. Сигурен бях, че червените светлини в гората са точно до мен, че ме наблюдават и преследват. Сигурен бях, че съществото все така сновеше напред назад измежду дърветата, очаквайки да се приближа, за да ме сграбчи. Никога повече не погледнах натам. Баща ми вече бе близо. Чувах гласа му, дишането му, стъпките му. Но това не бяха единствените стъпки, които чувах. Когато бе усетило, че е възможно да ме изгуби, че съм близо до спасението си, чудовището най-после бе събрало смелост и се бе затичало през пистата към мен. Стъпките на баща ми спряха, вдигнах поглед и видях недоумение, страх. Вцепенен от гледката, той промълви единствено

“Господи, помогни ни.”

– Бог винаги е зает. – чух да промълвява нечовешки глас, излизащ от нечовешко, отвратително лице, което не видях, но усещах близо до тялото си.

Издълженото, грозно и тъмно лице на гладното създание от гората се доближаваше до тялото ми и пак се отдръпваше. Топлината, която се отделяше от главата му ми позволи да си представя формата и размерите й.

Бях толкова изплашен, че не помръднах. Тялото ми трепереше в непознато и неповторимо измерение на страха.

– Бог винаги е зает. – повтори бавно създанието, прокравайки един от крайниците си по гърба ми, сякаш се чудеше кога да ме убие и да сложи край на всичко. Гласът му показваше наслада от победата, дългоочаквана гощавка. Пир.

“Господи, помогни ни…” – повтори баща ми, по-скоро от невъзможност да направи друго, отколкото надявайки се това да даде резултат.

***

Вратата се отвори. Човек, чийто външен вид не помнех минути след като си тръгна, влезна и плахо завтори вратата зад себе си. Мислех, че пълната тишина е това, което го накара да зададе въпроса си, но чак след като отговорих усетих, че не съм светнал лампата и стоя в тъмното ателие сам, с поглед в монитора. В тази ситуация “Работите ли?” беше въпрос, който всеки би задал.

– Работим, разбира се! – казах и побързах да запаля лампата.
– Аа, добре, помислих….
– Работим, работим. – прекъснах го. – Как да помогнем?
– Мисля, че съм за батерия. – каза човека неуверено.

Тишина.

Все още бях в шок от спомена, който така агресивно и отведнъж се завърна в съзнанието ми, където навярно винаги е живял. Притъпен, скрит под праха на отминалите години и старанието на съзнанието ми да забрави. Жив под прахта. Днес, виждайки мястото, на което бе създаден, гледайки достатъчно дълго, за да му дам сила да се надигне, този спомен се пробуди. Толкова по-силен от всякога до сега. Толкова мощен, че надали някога бих могъл да го победя отново. Да го затрупам под праха, където да се преструвам, че го няма, опитвайки да живея живота си, както до сега.

– Извинете – поде отново клиента с несигурен глас – имате ли батерии за този модел?
– Да, да – отговорих, опитвайки да прикрия състоянието си – нека погледна.

Смених батерията на часовника в пълна тишина. Обикновено правя комплимент за добрия избор, питам как притежателят му се е сдобил с часовника, от колко време го има. Не и днес. Днес нямах сили, нямах желание за това. Не присъствах достатъчно, за да мога да инициирам или да участвам в тези общи приказки. Нямах желание да направя поредната “готова продажба”. Въпреки че забелязах одрания корпус на часовника, видях, че на всеки няколко отброявания, секундарника прави крачка назад. Нямах намерение да продавам. Исках да свърша работата възможно най-бързо, да върна часовника, да взема четирите си лева, да затворя и заключа вратата, да изгася лампата и отново да погледна към дисплея на лаптопа си. Точно така и се случи. Веднага, след като затворих часовника, протегнах припряно ръка, подавайки го обратно на собственика му.

– Четири лева.
– Да, секунда.
– Благодаря.
– Благодаря, сине.

Изпратих го до вратата и затворих зад него и заключих бързо. Изгасих лампата и се върнах обратно пред компютъра.

***

Когато отворих отново устройството нещо беше променено. Сайтът си беше същият. Часовникът в ъгълчето на прозореца, в който гледах кадрите продължаваше да отброява секундите. За миг ми се стори, че часовникът в дисплея танцува същия танц, като този, който наблюдавах до преди малко, когато сменях батерията.

“Въобразявам си.”

Но имаше нещо странно елемента на сайта, в който се излъчваха кадрите. Всичко изглеждаше наред, с изключение на факта, че картината беше изчезнала. Опитах да презаредя страницата, но нищо. Нямаше картина. Нямаше спомен. Навярно си бях въобразил. Отпуснах се назад, оставяйки компютъра, без вече да отдавам толкова голямо значение на него, на кадрите, на хижа “Алеко” или на каквото и да е. Опитах просто да отпусна съзнанието си.

Почукване на стъклото на ателието ме извади от спокойствието, в което бях потънал. Беше човекът, който преди малко излезна. Лицето му изглеждаше нереалистично издължено, навярно заради витрината, силния снеговалеж или просто защото бях много изморен. Погледнах го и вдигнах ръце, като че да попитам “Какво?”. Той почука с показалец сочейки към компютъра и изкрещя:

– Не му обръщай гръб, сине!

Погледнах за миг към монитора, после пак навън, където странният човек вече го нямаше, после върнах погледа си на монитора и това, което видях ме накара да падна от стола си. Буквално.

В монитора, по същия начин, по който непознатият мъж почука на витрината, почукваше и онова създание, което очевидно искаше да ми доразкаже. Искаше да ми припомни онези отвратителни сцени, които само до преди секунда мислех, че са плод на въображението ми. А може би искаше нещо повече. Искаше да завърши започнатото през онази нощ.

Изправих се от земята и погледнах отново към монитора. Все още не вярвах, че това, което ме събори от стола всъщност съществува. Това се промени след секунди.

Спомена продължи, откъдете беше прекъснат. Сякаш беше филм, прекъснат за реклами, просто този път виждах през собствените си очи, не през камерата, поставена върху хижата. Сега бях участник в собствения си спомен.

Силният страх на баща ми, беше изкривил лицето му. Досегашната ми позиция в спомена не ми позволяваше да го разпозная, но това не приличаше на мъжа, който ме бе отгледал. Приличаше на този, който току-що бе излезнал от ателието ми. Същият, който ми каза „Не му обръщай гръб, сине!“ и „Благодаря, сине!“. Това не е бащата, който си спомнях, че имам, а непознат за мен човек.

Явно, който и да контролираше движението на спомена ми, ми бе дал възможност да осъзная това, тъй като веднага след като установих приликата между тях и през главата ми мина „Дали наистина това е баща ми?“, мъжът пред мен събра сили, дръпна ме зад себе си и, заставайки с разпрени встрани ръце, опита да каже „Бягай, сине“, но стигна само да „бяга“, след това чудовището използва един от ятаганите-ръце и прониза баща ми в стомаха. Той не изкрещя. Издаде странен гърлен звук, останалото бе покрито от моите крясъци.

– Мамоооооо, мамоооооооо.

Гледната точка, през която възприемах спомена отново се промени. Виждах хижата от птичи поглед. Майка ми лежеше встрани от пистата. Кървава и безжизнена. Очевидно тя е била първата жертва.

Изглежда, че крясъците ми са привлекли вниманието на всички, които са били будни по онова време в онази нощ, тъй като съвсем скоро прожекторите на пистата започнаха а се включват ред по ред, отгоре надолу. Когато и последните прожектори се пребориха с мрака, който ги беше погълнал, видях как създанието, което уби родителите ми, се скри в гората, придружено от звуците на горяща плът и дим, издигащ се от тялото му.  Светлините го бяха прогорили, а човека, който ги бе включил ме бе спасил.

Още когато извади главата си от електро таблото и се обърна с лице към пистата го познах. Това беше мъжът, когото цял живот наричах свой баща.  Той бе спасил живота ми и, очевидно, не е искал да ме оставя на произвола на съдбата, за това ме бе осиновил.

***

Откакто този спомен се събуди в мен, искам да го убия отново, но не мога. Ателието завторих отдавна. Изхвърлих и компютъра, заради който видях всичко това. Надявах се, че тези действия ще ми помогнат да избягам от вечно преследващият ме мрак. Уви! Всяка нощ, когато затварям очи, се моля на Бог да не позволява на това създание да се появи в сънищата ми отново. Понякога Бог е до мен, усещам как се бори от мое име в съня ми и побеждава. Когато Бог не дойде, обаче, червените очи се появяват в съня ми. Първо са далеч. Изглеждат като спасение, като правилната посока, като място, на което трябва да отида. И тръгвам. Аз вървя към червените очи и те идват към мен. Когато се озова достатъчно близо до създанието и дори в съня си се усещам скован от страх, започвам да бягам в обратната посока. После чувам думите на баща ми „не му обръщай гръб, сине“, събирам смелост и се изправям в цял ръст срещу чудовището.

Всяка нощ, в която правя това, създанието се плаши повече от мен. Спира. Замръзва. После започва да бяга далеч. Всяка нощ. Без изключения, бягството му е съпроводено от гръмовен крясък, който ме буди и продължава да кънти в съзнанието чак до зазоряване.

Всяка вечер, в която се преборвам със създанието, едни и същи думи оформят красъка му.

„БОГ ВИНАГИ Е ЗАЕТ!“

Сподели този Фрагмент с приятел 🙂

Бог винаги е зает

юли 29, 2020

Последвай ме 

Share This