Кокаиново бяло

Dec 8, 2017

h

Сигурен съм, че това е смъртта. Не, че умирам, а просто, че би изглеждало по този начин. Не виждам абсолютно нищо, не чувам абсолютно нищо. Ако точно в този момент някой ме види, ще си помисли, че съм мъртъв. Не само това, но и че сам съм се подготвил за събитието. В стаята ми не е чистено от дни, а може би седмици. Ако не бях изгубил представа за времето и можех да си представя колкото точно е то, щях да заложа на месеци.
Щрак! – тишината изчезна.
Мракът също.
Съскането на газта от запалката и пламъкът, който се изправи от нея ги прогониха. Пресегнах се към нощното шкафче, но за малко да си запаля съвършено бялата тениска, за това пуснах бутона на запалката.
Огъня изчезна, с него и светлината. Отново настана тишина. А по тъпия удар на ръката ми в стената, установих, че без светлина, няма да стигна и до цигарите си.
Щрак! – светлината от пламъка и съскането на газта отново победиха мрака и смъртта. Поне за малко.
Пресегнах се, изпъвайки всяка жила в тялото си, само и само да не ставам, и успях да достигна кутията с върха на пръстите си.
Миг по-късно запалената цигара хвърляше мека светлина върху стените, като малка факла, чийто сили не стигаха да освети всичко. Въпреки това тя се стараеше да го постигне.
Факла се прави като около тръба или дървена пръчка се омотае някакъв плат. В най-добрият случай – конопено въже – така огъня гори повече време. В зависимост от нуждите може да се напои с течност, която го прогаря бавно, например моторно масло – по този начин огънят ще гори по-дълго.
Тази вечер, както и всяка друга откакто те няма, аз омотах около моята импровизирана факла спомените ми с теб. Не за да си спомням по-дълго, а за да ги унищожа. Нека горят. Нека изгорят. Така, както изгоряха вчера, и както ще ги изгоря утре. Връзката ми с теб започна също толкова невинно, както започнах цигарите. Просто една среща, после втора.
„Какво пък толкова може да се случи?“ – мислех си, вдишвайки отново и отново аромата ти, заедно с цигареният дим, който, по ирония на съдбата, презирах преди теб.
Ти си порок. Като цигарите. Като наркотиците. Не успях да те забравя. Не успях и да спра да пуша. През деня, когато съзнанието ми е заето със задачи, хора и случки, твърде заето, за да го превземеш – не пуша. Вечер обаче, когато остана сам, спомените за теб ме връхлитат. Превземаш мислите ми, превземеш емоциите, превземаш и волята ми. Ако не запаля цигара, ще изгоря. И го правя. Всяка вечер. Изпушвам я с надеждата, че ще изгоря спомените за теб. Изгарям ги, само за да мога да ги запаля отново на следващата вечер. И така, вечер след вечер, и цигара след цигара, това се превърна в тайният ми ритуал. Отсъствието ти ми вреди много повече от всички цигари, които бих могъл да изпуша.
Меката червена светлина огряваше стаята, макар че аз бях просто един мъртвец насред нея. Единственото, което издаваше, че в мрака не се е проснал млад доброволно отказал се от живота мъж, бе движението на ръката ми от устата ми, към пепелника и обратно.
Това е поредната незначителна вечер от както те няма. Имам нужда от теб, за да заспя. Намирам те в дима. В тютюна. В отровата. Дръпвам за първи път тази вечер и дробовете ми се изпълват с мрак. Отпускам ръката си и затварям очи. В съзнанието ми отново минават спомените ми с теб. Като на филм. Както всяка вечер, така и тази, филмът е идентичен. Започва първият спомен – любимият ми.
Не помня вече от колко време сме заедно, помня само че е повече отколкото мислех, че ще бъдем изобщо. Лежим голи, потни и изморени в леглото ти. Запалвам цигара, а ти със сила, която не знам къде си намерила, скачаш от леглото и сипваш по чаша уиски.
– Искаш ли да послушаме музика? – питаш.
– Каквото пожелаеш. – усмихвам ти се.
– Тогаваааа… знаеш коя ще е първата песен. – връщаш усмивката.
– Знам, да. – отговарям, без да мога да отделя поглед от съвършеното ти тяло.
Сядаш в леглото и ми подаваш едната чаша. Взимаш телефона си от нощното шкафче и го оставяш на гърдите ми.
– Дръж за малко. – казваш игриво.
– Добре!
И двамата се засмиваме.
Шмугваш се под завивките и си взимаш телефона. Свързваш го с уредбата, чрез bluetooth.
– Така ще бъде по-силна музиката. – заявяваш мъдро и важно.
– Наздраве, Красимира! – скарвам ти се шеговито.
Вече те няма. Отговаряш на наздравицата и докосваш чашата си до моята вяло и някак отдалеч. Миг по-късно пак си тук. Гледаш ме в очите и поклащаш глава в ритъма на любимата си песен.

Знаеш всяка нота от песента и започваш да пееш в точният момент.
– Why you keep me around? When you can have anyone in this town – пееш и се усмихваш, сякаш искаш да ми кажеш всяка дума от текста. – Am I the best you hoped for…
Целувам те и прекъсвам пеенето ти.
– Няма по – добро от теб!
Отговаряш с усмивка и продължаваш да пееш.

– Either way you know I’ll take it. – намигаш ми. Засмиваме се. Продължаваш да пееш през смях – Through the haze of the whisky lights – вдигаш чаша – And the haze of THE ANGELS DRESSED IN COCAINE WHITE – извикваш, тъй като музиката така или иначе е твърде силна, а и това е любимата ти част.
Спомена избледня. Иска ми се да го “изгледам” още поне веднъж. Да чуя гласа ти, емоцията. Обаче няма как. Дръпвам от цигарата отново, а с нахлуването на отровата в дробовете ми, продължава и програмата. Ред е на спомен номер две – запознанството ни.
Паркът пред Народният театър „Иван Вазов“ е най-сигурния метеролог в София. Наблюдавайте го. Колкото повече хора има там, толкова по-близо е лятото. Ако е празен, или полу празен, това означава, че или вали, или ще вали, или е валяло. В онзи ден, странно как и защо беше валяло и есента приближаваше, но беше пълно. Хората сякаш искаха да се насладят на последните що-годе топли дни и малко дъжд нямаше да ги изплаши. Особено при температури над двадесет и пет градуса.
– На какво мирише червеният цвят? – напевно долита гласа на момиче.
Оглеждам се през смях, но не виждам никой познат.
– На какво мирише червеният цвяяят? – въпросът се повтаря.
Вече почвам да си мисля, че питането е насочено към мен, но паркът пред Народният театър “Иван Вазов”, за беда, беше препълнен, като в горещ летен ден. Спрях и започнах да се въртя като объркан старец с чадър в ръка.
Изведнъж, сякаш от земята пред мен се появи ти. Красива, нежна и любопитна.
– Ще те питам само още веднъж! – заяви решително – На какво мирише червеният цвят?
Стреснах се от появата ти. Притесних се от присъствието ти. Обърках се от въпроса ти.
– На какво може да мирише? Нали е цвят?
– Офффф! – завъртя се, готова да си тръгнеш.
Не можех да те изпусна. Не исках.
– Добре де, на какво мирише жълтия цвят? – попитах.
– На банан! – отговори ми веднага.
– Тогава червеният мирише на нар. – засмях се.
– Нямаш ли си мнение, та ме копираш?
– Не може ли и на мен цветовете да ми миришат на плодове?
– Оранжево? – попита и се втренчи въпросително в мен.
– Мандарина! – почти ти се скарах, макар и през смях – А мандарината на какво мирише?
– На семейство!
– К’во? – засмях се.
– Ами да! Мандарината мирише на Коледа, а Коледа е семейство и любов и…
– И сме септември. – опитах да отговоря остроумно.
– И си скучееен! Зелено?
– Зеленото ми мирише на чушка.
Засмя се. Засмях се и аз.
– Казвам се Красимира! – заяви и ми подаде ръка.
– Лазар, приятно ми е! – стиснах ръката ти.
– Като някой чичка си с този чадър. – пошегува се и посочи чадъра ми подскачайки около мен.
– Изключително любезно! Всъщност… – замислих се – може би си права, но може да завали.
– И ако завали чичкото не може да се намокри, нали?
– Чичкото може и да те напляска.
– Оууу, само не използвай големият си чадър! – отговори ми през смях.
Никога не съм харесвал този тип размени на реплики, но трябва да призная, че нещо във опитите ти да ме провокираш ми харесваше. Възбуждаше ме. Приближих се до теб. Близо. По-близо. Твърде близо. Факта, че близостта ми до теб, беше толкова приятна за двамата, толкова рано, направи ситуацията дискомфортна. Друг женски глас разпръсна натрупалото се в атмосферата напрежение.
– Айде целуни го, бе Красимира, какво чакаш!
– Да, какво чакаш? – попитах.
– Не трябва ли ти да направиш първата крачка?
– Реално, аз направих три или четири… плюс една, когато ти се отръпна назад.
Не ме целуна. „Не се целувам добре, но ако останеш с нас до по-късно ще ти дам нещо по-добро от целувката си.“

Съвсем скоро единственото движение, в стаята ми бе преустановено. Цигарата изгасих на средата. Както и вчерашната. Не знам дали защото исках да спра да мисля за теб, или защото спомените се размиваха с някакъв вид ежедневни проблеми, но това бе поредната цигара, чието угасено тяло стигаше от единият до другият край на пепелника. Въпреки изпълнението на ритуала си, тази вечер нямаше да заспя. Знаех го. Имам си спасение и за тези дни. След като дълго се въртях в леглото, посегнах отново към нощното шкафче. Този път бавно и пипешком. Вниманието беше от голямо значение, тъй като не търсех цигарите си, а телефона и не ми се искаше да го чупя. Достигнах го. Отключих го бързо, чрез Finger Print Scanner-а му, избрах втората иконка, после натиснах лупичката в горният десен ъгъл. В полето за търсене написах. 21.01.2016, излезна един запис. Всичките символи, които го изграждаха, бяха оцветени в синьо, което значеше, че съм написал всеки един от тях в правилната им подредба. Избрах записа, увеличих малко звука и допрях телефона до ухото си.
– Лелееее, имам проблем. – зазвънтя засменият ти глас.
– Така лии? Какъв?
– Ми така, като не мога да те лъжа, ще трябва да правим секс по-редовно. – засмя се отново.
– Не разбирам. – отвърнах на смеха ти.
– Ами като остараем и си омръзнем как ще ти казвам, че ме боли глава? – не спираше да се смееш ти.
– Не се притеснявай, нали ще умираме млади.
– Да! – извика – само мъртвите са вечно млади. Ти, все още ли си сигурен, че не искаш да пробваш? Секса наистина е по-хубав.
– Стига ми фактът, че го правя с теб. Защо са ми стимуланти, за да подобрявам нещо, което за мен е идеално?
– Не го приемай така дее…просто. Ох, няма значение. Остави.
Тишина. Аз не отговорих. Ти също продължаваше да мълчиш.
Имам стереотипи за различните видове жени. Нещо, като калъпи, в които намествам всяка, с която се запознавам. Така ми е по-лесно да си създам очаквания за комуникацията си с конкретната жена. По-лесно ми е да говоря с нея. По-лесно ми е и да предвидя потенциалният завършек на отношенията ни. По никакъв начин не бих могъл да вербализирам тези си стереопипи, колкото и да разсъждавам над тях. Винаги ще изпусна нещо, ще засегна някого, ще излезне, че нещо не е така, както всъщност е. Не съм способен да ги обясня, но знам, че са верни. Знам също, че ти, ако изобщо успея да те вкарам в някоя от тях, ще бъдеш в онази група, на която отдавна съм написал – “Внимавай!”.
Арт момиче, с широк социален кръг, с любов към силната музика, нощния живот, към алкохола и… към кокаина. Сега, като се обърна назад, не мога да се сетя за нито една наша среща, в която да не си срещнала някой познат. Обикновено повече от един. А аз стоях там, съвсем не на място и се усмихвах неловко. Всеки път се чудех защо изобщо си с мен. Можеш да имаш всеки в София. Аз определено не бях онова, което искаш. Явно просто най-доброто, което си намерила.
На пук на всичките ми съмнения, ти искаше да си с мен, повече от всичко друго. Единственото, което обичаше повече от мен беше да пееш. Макар да не ти се отдаваше, гласа ти сам по себе си, беше любимата ми мелодия. Имаше нещо романтично, сладко и красиво в емоцията, с която пееше любимата си песен. Вече и моята любима. Имаше, разбира се, едно нещо, което обичаше повече от това да пееш. Това нещо беше кокаина.
Както винаги, след дългото си инатливо мълчане по телефона, аз бях този, който нарушаваше тишината. Тогава смятах, че показвам слабост. Днес обаче, съжалявам, че съм изпуснал толкова много минути в мълчане, вместо да говоря с теб. Да ти споделям. Да ми споделяш. Да обсъждаме световните въпроси и дребните житейски драми, като тази, че Памела днес е дошла на училище с обувки, досущ като твоите и е трябвало да се прибереш, за да се преобуеш.
– Добре, де, добре! Може да пробвам. Ама трябва много да ме напиеш преди това. И много да ме обичаш после.
– Аз вече те обичам. Повече от всичко.
– И от кокаина ли? – не знам защо се заядох.
Тишина.
– Спри се вече!
– Извинявай. Наистина, съжалявам.
Телефона ми извибрира и се самоизключи. Батерията му се беше изхабила. Какво ли значение имаше? Записа съм го слушал толкова пъти, че знам кога какво ще ти кажа. Какво ще ми кажеш ти. Колко време си мълчим и в кой момент от слушането, ще потекат сълзите ми. Тази вечер, тъй като телефона ми се изключи, не стигнах до този момент, но емоциите са нещо, с което не съм способен да се боря. Знаех коя част от записа ме натъжава и факта, че не я чух, не значеше, че не си я спомням.

„Ако писател се влюби в теб, никога няма да умреш.“ – повтарям си в тишината, стискайки зъби, затворил очи, в опит да спра потока от сълзи. „Ако писател се влюби в теб, никога няма да умреш. Ако писател…. НЯМА ДА УМРЕШ! НИКОГА! НИКОГА!“
Сълзите рукнаха.
Макар, че вече не го чувах от говорителя на телефона, разговора ни продължи да звучи в главата ми.
– Мисля, че утре е подходящо. Ще ти се обадя за подробности. Лека нощ! Обичам теееее!
– Лека нощ! – отвърнах

Дискотеките са едно от местата, към които поносимостта ми е близка до нула. Не съм сигурен дали е от положителната или отрицателната страна на нулата, но знам, че е близо до нея. Нямам против хората, които ходят. Обстановката, която създава – шумна, мрачна и пълна с хора, опитващи всячески да демонстрират, че са по-щастливи, отколкото са – е онова, което ме отблъсква от нощният живот. Мнението ми за баровете е далеч по-положително. Особено преди да дойде онзи момент от вечерта, в който музиката става непоносимо силна, сякаш персонала се опитва да ти напомни, че ти е време за дискотека. „Ние затваряме, но си пиян и силната музика ти допада. Има клуб наблизо. Ние си лягаме.“
За това и тази вечер настоявах да отидем в бар. Не в дискотека.
– Аз пошла ли съм?!
– Не говорех за теб, по дяволите! – извиках, но без гняв, явно усещах някаква голяма пропаст между нас и исках да я надвикам. С любов. – Казах, че концепцията на дискотеките е пошла, не, че ти си пошла.
– Знаеш ли какво – както и да е! Щом толкова много те е страх да пробваш, ще си го изтупам сама!
– Мразя като ми говориш с тези жаргони и го знаеш! Успокой се.
– Ще дойдеш ли в „Готъм“ или не?
Готъм Клуб София се намира на ул. „Стефан Караджа“ 1, където тя формира Т-образно кръстовище с ул. „Княз Александър I”. Локацията е в близост до пл. „Джузепе Гарибалди“ и … до Народният театър „Иван Вазов“, където се запознахме. На влизане в клуба и двамата все още бяхме сърдити.
– И как точно ще го внесеш? – попитах те, след като ми показа малко пакетче с любимото си прахче.
– Не се притеснявай, аз си знам.
– Добре. – отговорих. Не исках да започвам тежкият разговор, чийто изход, както знаех, можеше да бъде единствено скандал. А сме дошли да се „забавляваме“. Ти така го нарече.
Още преди да влезна в дискотеката се чувствах изнервен. Не ми беше приятна обстановката. Не ми беше приятна възможността друг да те гледа как танцуваш. Исках те, искам те, само за себе си. Панаира на суетата беше започнал много преди да се появим на мястото. Море от младежи, облечени в лъскави, буквално, дрехи, наводняваше околността.
„И всички тези хора ще се съберат вътре?!“ помня, че си помислих.
Типичното за множество хора на едно място жужене изпълваше околността с радостно неспокойствие. Навярно единственият напрегнат в околността бях аз. А дори не знаех какво ми е подготвила вечерта.
– Здрасти, Пепи! – омота ръката си около единият от гардовете – с приятелят ми сме дошли да се позабавляваме. Нека не си разваляме вечерта с проверяване. За малко сме. Просто му е за първи път.
– Девственик, а? – изсмя се охранителят.
– Тя искаше да каже, че за първи път влизам в дискотека.
– Знам, братленце – засмя се той и ме потупа по рамото. От това не ми стана особено приятно, но ни пускаха без да ни проверяват, освен това не исках да ти провалям вечерта.
В дискотеката се държах като в бар. Отправих се директно към алкохола. Дансинга не ме вълнуваше. За сега.
Мина час. После втори. Обстановката ставаше все по-напрегната за мен. Морето от младежи, което се вълнуваше отвън, сега се беше вляло вътре. Заедно с него, влезна и буря. Сега морето беше не просто неспокойно, а развълнувано, бурно, живо.
От твърде много време не знаех къде си. Пиех чаша след чаша уиски, бях се облегнал с гръб на бара и се оглеждах за теб.
– Ще искате ли още едно? – докосна ме барманката по рамото.
Не отговорих. Просто махнах с ръка.
– Извинявайте, ще искате ли още едно? – попита ме пак.
– Не, не .. нали Ви казах…. Красимира? Търсех те из цялата дискотека, къде беше? Какво правиш зад бара?
– Искате ли още едно? – попита ме ти и се засмя.
– Да, от теб може.
– А искаш ли нещо по-добро?
Нямаше как да ти откажа. Това беше основната причина да дойдем тук. Хвана ме за ръка и ме поведе на някъде. Не обичам да ме водят, не обичам да не знам къде отивам. Още повече, когато знам, че отивам там насила. Все пак се опитах да се отпусна и да ти позволя да ме заведеш.
– Виж, даже съм облечена за случая! – каза ми, когато влезнахме в тясната тоалетна.
– Облечена си в бяло, предпочитам да те видя така пред олтара, не седнала на затворена тоалетна чиния, редейки „магистрали“ – очертах с пръсти кавички около лицето си – на място със съмнителна хигиена.
– Облечена съм в Кокаиново бяло. Така искам да съм и на погребението си. Сватба няма да имам.
Нещо в мен потръпна. Замълчах. Знаех, че няма как да се оженя за теб. Въпреки това толкова откровено изявено нежеланието ти ме подразни. Много.
– Какво има пак? – попита ме, разбрала емоциите ми.
– Е, нищо… наистина – нищо.
– Знаеш какво имах предвид като казах това за сватбата. Ще бъда вечно млада.
– Искаш да умреш млада, така ли?
– Просто знам, че ще се случи.
Тишина.
Докато обсъждахме кога точно ще умреш, ти не спираше да си чертаеш по издаденото от стената барче, което чак сега установих, с каква цел е сложено там. Реално, ти го ползваше по предназначение. Чувал съм, че го подобни подложки има в повечето тоалетни на дискотеките. Никога не бях виждал с очите си.
Беше наредила твърде много малки бели линийки за двама души. Никога не съм взимал кокаин, но въпреки това ми изглеждаше твърде голямо количество. Сви банкнота от 50лв във формата на сламка, постави я в лявата си ноздра и рязко смръкна навътре, движейки се по вече начертана пътека. Пътека, която изчезваше с твоето движение по нея.
– Видя ли как става? Нека ти покажа пак.
Изчезна втора линийка. После ми подаде импровизираната тръбичка. „Твой ред е!“ Направих се на глупав. Вместо да смръкна, издухах въздуха през тръбичката.
– Не! Не! Не! Нееееее! Знаеш ли колко струва?!? Виж – каза ми и взе 50-те лева от ръката ми – Ето така.
Преди да се осъзная, беше поела още две или може би три линии.
– Да умреш ли искаш, глупачке?!
– Няма да ми го фиросваш!
– Няма да! Махам се от тук.
Отправих се пак към бара. Така и не опитах кокаин. Но пък се скарах с приятелката си. Може би трябва да кажа бившата си приятелка.
Времето беше спряло. Само бурното море продължаваше своите вълнообразни, ритмични поскоци в посока на цветните прожектори и кълба, изградени от малки правоъгълни формички, отразяващи светлината по наистина красив начин. Толкова красив, че се заплеснах в едно от тях и се чудех дали е направено от стъкло, метал или много силно полирана, боядисана и лакирана пластмаса. „Реално, ако е лакирано, може да бъде и дървено.“ – помня, че си помислих неуврено.
Спокойната ми разсеяна мисъл изчезна.
– Лелееее, чуй ми сърцето! – заяви ми през смях ти и ме прегърна, поставяйки главата ми на гръдите си.
Никога преди не бях чувал сърце да бие с такава скорост. В спорта пулса винаги се ускорява, но не в такава степен.
– Много ти харесва музиката, а? Танцува ли до сега?
– Не! – засмя се ти. – Знаеш ли какво? Супер много ме дразниш! Какво ме гледаш такъв?! Като си по-умен, голяма работа! Ама аз нали съм пошла!
– Красимира, какво ти става? – попитах неразбиращо!
– Нищо! Просто ме дразниш! И мисля, че ме преследват. Всички сте зловещи, виж го оня тъпак, очите му изтичат по тая мацка, страшен загубеняк. Очите му изтичат, виж го беее, Лазаре.
Когато погледнах, в указаната от теб посока не видях, нищо повече от момче и момиче, които се опитваха да си говорят, доколкото е възможно спокойно. Нямаше нищо притеснително или странно в ситуацията.
– И моите ли очи изтичат, Лазаре? Кажи ми! Вече не те виждам. А тая кока е много силна. Усещам хиляди малки мравчици под кожата си.
Никога не съм взимал кокаин. Тази вечер също не успях. Познанията ми за наркотичното вещество са много повече теоритични, отколкото каквито и да е други. Всъщност тази вечер за пръв път се сблъсках с веществото на живо. От „Uber Coca” – есе, посветено на кокаина, с впечатляващо положителни краски, написано не от кой да е, а от Зигмунд Фройд – до Стив Джобс и Бил Гейтс, които са взимали LSD, много известни хора са приемали един или друг вид наркотик. Това беше един от основните ти доводи да приемаш и ти – „Ама любимият ти Фройд е могъл да шмърка, нали?“ – все повтаряше, сякаш за мен е имало значение. Сякаш за мен е от значение дали те са приемали наркотични вещества. Сякаш съм могъл да направя нещо. Сякаш и да можех, щеше да ме е грижа до такава степен, че да се опитам да ги спра.
По ирония на съдбата „любимият ми Фройд“ заболява тежко от рак и някои хора казват, че е помолил свой приятел да му предпише морфин. Морфин, с който той се самоубива, приемайки свръх доза.
– Красимира! Краси! КРАСИИ!

***

Тъгата се бе разпростряла като чума сред събралото се множество. Мъже, жени, деца – всички ние гледахме към лъскавата дървена кутия, която ни отнемаше любимо нещо. Любим човек. Погребението на Красимира беше нещо, което не само не очкавах, но и никога няма да преживея. Оглеждайки се около себе си установявам, че няма да съм единственият с този проблем. Навярно, всеки от нас си мисли, че на него му е най-тежко. Сякаш на Красимира не и стига, че се раздели с живота си толкова рано, но сега и ние, близките й, умствено спорим с околните на кого му е най-тежко, че я е изгубил. Мога да си представя какво си мислят приятелките й за мен – „той й беше просто гадже, никога не я е обичал така, както ние, ще намери друга, ще я забрави”. Истината е, че дори да са прави, никога няма да разберат това. След смъртта на човек, който събира такова множество на погребението си, по-голямата част от събралите се никога повече няма да си проговорят. Дори да го направят, какво биха могли да си кажат? Последното място, на което са се видели е било погребението на въпросната личност. Едно виновно „Здравей”, по една гузна усмивка и малко престорена тъга в отговор на въпроса „Как си”. Смееш ли да кажеш „Добре”?
Честно казано, повечето от нас не си бяхме близки помежду си. Откровено казано, аз не харесвам хората, които бяха в обкръжението на Красимира. Но нея, мамка му, нея обожавах. Обожавам. Нямаше човек, който да не я обожава, аз бях късметлия, че бе избрала мен за партньор в живота.
На първата ни среща носех чадър. На втората също. Сякаш имаше от какво да се пазя. А нямаше. Днес, пътувайки към теб, облечен изцяло в черно, отново носех чадъра си. В другата си ръка носех роза. Любимият ти цвят. Бяла. Преди да влезна в двора на гробището се огледах за кошче. Когато го намерих, изхвърлих в него чадъра си. Малко след това заваля, но аз нямаше от какво да се пазя.
Така или иначе вече те загубих.
Гробищата са връзка с онези, с които не можеш да се свържеш. Днес повече от всякога искам да те видя. Да те чуя. Да те прегърна. Да те целуна. Да погледна в очите ти.
„Ако писател се влюби в теб, никога няма да умреш. Ако писател се влюби в теб, никога няма да умреш, ако писател….“ – повтарям си, сякаш това би могло да те възкреси.
Множеството дошло да си вземе последно сбогом с теб, беше едноцветно. Черно. Когато влезнах в гората хора, се слях с тях мигновено. Отдалеч вероятно приличаме на черно петно. Голямо, движещо се черно петно.
Единственият контраст беше ти. Днес, на погребението си, точно както ми беше казала, че ще бъде, облекото ти беше бяло. Последният път, в който те виждам, дрехите ти са същият цвят, както и първият. Ти беше, си и завинаги ще бъдеш моят ангел в бяло.
Кокаиново бяло.

***

„Ако писател се влюби в теб, никога няма да умреш.“ Но за писателя никой не казва нищо.
Макар да бе валяло, паркът пред Народният театър “Иван Вазов”, за беда, беше препълнен, като в горещ летен ден. Женски глас разпръсна натрупалото се в атмосферата напрежение.
– Айде целуни го, бе Красимира, какво чакаш!
– Да, какво чакаш? – попитах.
– Не трябва ли ти да направиш първата крачка?
– Реално, аз направих три или четири… плюс една, когато ти се отръпна назад. Ама знаеш ли, за теб ще направя още една.
Поставих ръка на тила ти и се приближих. Вгледах се в очите ти за миг. Впих устни в твоите. Може би най-приятно в целувката е да усетиш усмивката на партньора си. Съвсем малко след като устните ни се допряха се разнесоха виковете на приятелката ти.
– Юхуууу! Браво!
За първи път в живота си получавам одобрителни овации, за това, че съм целунал някое момиче. А може би овациите бяха за теб. Без значение насоката им, приятелката ти успя да разсмее и двамата. Целувката ни плавно премина в усмивка, а после – в споделен смях.
– Много хубаво се целуваш. – каза ми, след като устните ни се бяха отделили едни от други.
– Е, да, чувал съм го и преди. – засмях се. – ако дойдеш с мен довечера на едно място, мога да ти дам нещо много по-хубаво.
– Моля?!
– Оу, не бе, друго имам предвид!
– Така ли, и какво е това „друго“, което имаш предвид?
– Ако не дойдеш, няма как да разбереш.
– Къде се очаква да дойда?
– „Готъм“.
– Добре, бе Батман!
– Клуба…-погледнах те укорително.
– Ох, чичката не може да приеме шега?! Отвори си чадъра, защото там от където дойде тази, има още много!
– Внимавай, момиченце! – отговорих ти през смях. – Ще дойдеш ли довечера?
– Щеее си помисля.
– Това го приемам за „да“ и всяко отклонение от курса, ще значи раздяла!
И двамата се засмяхме. Поне тази шега да бъде взаимно разбрана.
Съвсем скоро бях пред „Готъм“. Клуба се намира много близо до локацията, на която се запознахме. Позвъних ти.
– Помисли ли си?
– Да.
Тишина.
– Иии? – опитах да стимулирам отговора ти.
– Ииии, още съм на Народен.
– Идеално. Идвам да те взема.
След по-малко от тридесет минути вече бяхме в клуба. Оказа се, че ти е доста по-познат, отколкото ми показа през деня. Мина час. После втори. Облегна глава на рамото ми и започна да шепнеш, доколкото това беше възможно, в ухото ми.
– Наистина се целуваш хубаво. Кое е онова „по-хубаво“ нещо, което щеше да ми показваш.
Не отговорих. Просто взех ръката ти в своята и те поведох. И ти ми се довери. Проправях пътя ни сред светлини, хора, столове, сепарета, маси и носещи греди.
– Не бързаш ли много? – попита ме, когато установи, че те водя към тоалетните на заведението.
– Не е това, което си мислиш. Уверявам те.
– Внимавай, момченце! Мога да се бия! – пошегува се.
– Радвам се, че чувстваш сигурна. Аз не мога да се бия, но имам други суперсили.
Засмяхме се.
Миг по-късно вече бяхме достигнали целта си, а аз чертаех линия след линия, на издадената от стената подложка. Оказа се, че не си падаш по наркотиците. Предпочиташ да си адекватна, когато се наслаждаваш на ситуацията, хората, шегите, въздуха и живота.
На път за тук, спряхме при DJ-ят. Помолих го да пусне любимата ми песен.
– Лазаре, нали знаеш, че тука музиката е друга?
– Ти ще го завъртиш, само за малко, вкарай част от нея в някакъв микс, ще стане много яко.
И продължихме. Сега от мощните уредби на клуба, долиташе Tyler Hilton – Kicking My Heels, а аз просто чаках да дойде припева, за да мога да се насладя на магистралите.
– Виждаш ли, като Бойко Борисов съм. И аз строя магистрали! – засмях се към Красимира.
– Отказвам се! Изглеждаше готин в парка, ама явно си просто наркоман.
На кой му пука за Красимира?! Даже не я познавах. Не съм съвсем сигурен и за името й. Единствено ти, имаш значение за мен.

О, съкровище, което не носи радост!

– Майната тииии! – извиках, макар да бях сигурен, че никой няма да ме чуе, на фона на бийта, шума, крясъците и бурното човешко море.

Когато, емоциите ми се успокоиха, се заслушах в музиката. В точният момент. DJ-ят някак беше успял да смеси тукашната музика, с песента, която исках да пусне. Освен това, беше спрял микса между двете в името на припева на предпочитаната от мен. С огромна мощ, уредбите на клуба, крещяха:

More I drink
The less I feel sorrow
More I make
The less that I borrow
More I love ya
The less that I feel alone
Stoned, kicking my heels alone
Stoned, kicking my heels alone

 

В ритъма на песента, шмръкнах една линия. После втора. Трета. Четвърта. Бях забравил за Красимира, или както там се казваше момичето от парка. Единственият ми наркотик си ти. Моят порок. Сега, когато те няма, единствено ми остава да намеря друг стимулант.
Хората не сме способни да се ограничаваме. Всичко, което повишава нивото на допамин в мозъка ни, възприемаме за полезно. Твърде често не успяваме да наложим необходимите ограничения. Цигари, кафе, шоколад, погледи, флирт, прегръдки, целувки, секс, кокаин, морфин. Всяко нещо, което ни кара да се чувстваме малко по-добре отколкото сме били преди миг, ще приемаме отново и отново. Често, усещането, че си по-добре, дори не можеш да възприемеш съзнателно. Става дума за химични процеси. А те са различни от съзнанието. Колкото и да се чувстваш виновна, че си изяла два шоколада, мозъка ти е бил доволен през цялото време. Това е и причината да е толкова трудно да се спреш.
За пръв път взимам кокаин. Мамка му, приятно е.
Доскоро обятията ти бяха любимият ми източник на допамин. Единственият. А сега се намирам в тоалетната на някакво заведение, което дори не ми допада. Гледам безизразно тавана. Не се движа.
Усетих, че нещо лази под кожата ми. По цялото тяло. Изплаших се, но нямах сила да посегна към телефона си, да мръдна, или да викна за помощ. Виждах единствено отражението си в тъмните стъклени плочки на тавана. На лицето ми се беше изписал ужас. Високо вдигнати вежди, изцъклен, празен, поглед и отворена уста. Виждах в отражението си как ръцете ми, вместо да пресегнат към джобовете ми и да потърсят телефона, а чрез него и помощ, се спуснаха до тялото ми. Безжизнени.
Отне ми твърде много време, за да разбера, че вече не гледам към отражението си, а от него.
Виждах полу-живото си тяло. Скоро очите ми се затвориха, а трупа ми се строполи на мръсния под. Нарко-подложката беше покрита от прах, чийто цвят беше идентичен с този на тениската ми.

Кокаиново бяло.

 

 

Сподели този Фрагмент с приятел 🙂

Кокаиново бяло

Dec 8, 2017

Последвай ме 

Share This