Време за прочитане: 7 мин. Крепостта на ангелите (част втора)

Apr 21, 2016

h

Мъжете го имаме тоя проблем – по-силни и по-умни сме от жените, ала ви позволяваме много повече, от колкото заслужавате. Просто агресията и амбицията ни се свиват, при вида на нещо, на пръв поглед, толкова слабо и невинно, колкото сте вие. Имаме и друг проблем – опитваме да ви опитомим, да ви въведем в нашият свят. Света на думата, на отговорността, на порядъка. Света на логиката. Света на верността, на спокойствието. Там, където всичките ни забавления сте вие, а вашите – ние.
Аз съм мъж. И аз го имам тоя проблем.

Вие имате друг проблем – искате силен мъж, който да е слаб само за вас, а когато той наистина отслабне си тръгвате, щото, видиш ли, няма как да бъдете със “слабак”. Не усещате, че сме слаби само за вас и вие сте тия дето ни дават сила пред външния свят, а уж женската интуиция е силна.

Явно не достатъчно. Явно ви е чужда идеята, че някой може да е слаб на едно място, но именно тая му слабост да го прави силен.

Май много се отплеснах. Странни мисли ме връхлитат в последните мигове от живота ми. Само дето все още не знам, че ще са ми последни. Опитвам се да избягам от тия изроди, дето ме гонят…

Но! Както обикновенно изпреварих събитията. Вие все още не знаете кой ме гони, къде и защо. Нали така ?
Е, ще ви разкажа.

Все още съм полугол в леглото в хотелската стая на Масима. Чувам как водата се сблъсква с плочките в банята, къпе се на отворена врата, което е малко странно за мен, но всеки си има странности… В мислите ми е само това колко голям щастливец съм. Всички търсим щастието. На безброй места. В безброй хора. Някои дори го търсят в парите. А, повярвайте ми, то не е там, не е и в броя на жените, а в качеството на една-единствена. Щастието е в Масима. Щастието Е Масима!

Потънал в благодарности, че я срещнах и имам, без да знам какво ще последва, сякаш прочела мислите ми, тя се показа от врата и попита:

– Не е ли странно ? Видял си ме още на летището, а после си ме изгубил сред хората, но сега сме тук, заедно. – изражението и беше наистина сериозно.
– Какво искаш да кажеш? – отвърнах.
– Просто ми е странно. Да не си ме проследил? – не издържа и на лицето й се разля усмивка.
– Всъщност, да! – заявих категорично – Знам, че жените си падате по нещата, които ви изглеждат като предначертани. Исках да те излъжа … и успях!
– Cazzuto!(гадняр) – извика през смях Масима и се затича към мен, а очите ми не се отделяха от голите й рамена и стичащата се по тях вода. Тя се хвърли върху мен и ме разцелува.
– Разкажи ми пак как се запознахме, обичам да слушам тази история – каза ми.

Останах безсилен пред нея… какъвто бях от началото и винаги щях да бъда. Нямах избор и започнах да й разказвам историята, с която я заговорих.
Разказах й как съм я следял с очи още на летището, а после, когато се изгуби сред сивата маса хора съм потръпнал, чувствайки, че съм изгубил нещо, без което няма да мога да продължа. Разказах й как в атобуса, с който ни закараха от аерогарата до хотела съм се оглеждал непрекъснато, с надеждата да се е озовала в него. Надявайки се и тя да отива в моят хотел. А реализма ме удряше отново и отново, крещейки колко огромен град е Рим и как тя може да отива на толкова много места. Възможно бе дори италианската столица да е била просто спирка за нея. После втори полет, а защо не и трети и тя вече никога няма да е толкова близо до мен. Това наистина беше най-дългото ми пътуване, макар хотела да се намира на не повече от четиредесет минути от летището. Не спирах да й говоря за мрачните емоции, които са изпълвали тялото ми. Винаги съм имал жена до себе си, но не такава като Масима. Тя успя да ме омагьоса още от първият миг, в който я видях.
Когато стигнах в хотела все още бях необичайно натъжен. Не ми се бе случвало да ми липсва нещо, което не съм притежавал, не съм докосвал, дори не съм помирисвал. Видях я… добре де – зяпах я – около 15 минути, но това е. Обаче тези 15 минути бяха достатъчни. Магията на Масима ме открадна от света. Открадна ме от самият мен.

– Нататък знаеш – видях те и ти разказах всичко това. Взехме, че си паснахме. Сега съм щастлив – млъкнах за миг, после допълних – много, много щастлив.
– Колко ? – попита ме игриво.
– Много, много, много… най-щастливият съм.
Засмяхме се. Тя ме целуна и леко се надигна.
– Искаш ли да отидем до крепостта на ангелите ?
– Крепостта на ангелите ? – повторих, повдигайки вежди.
– Si! – почти изкрещя. – E un castello vicino al Vaticano(Това е замък, който се намира близо до Ватикана).
– Ти искаш ли ?
– Si! Moltо! Per favore! (Да! Много! Моля те!)
Масима беше толкова превъзбудена от идеята, нямаше как да откажа, не че го исках.
– Само защото ме помоли! – излъгах я, за нея щях да отида и накрая на света.
– Grazie! – отвърна кратко, но усмихнато.
Дори да знаех какво ще последва от тази разходка, навярно пак щях да приема поканата. Просто не мога да откажа на Масима…

***

Сподели този Фрагмент с приятел 🙂

Време за прочитане: 7 мин. Крепостта на ангелите (част втора)

Apr 21, 2016

Последвай ме 

Share This