Време за прочитане: 15 мин. Крепостта на ангелите(част пета, последна част)

Jul 21, 2016

h

Обожавам Масима! Обожавам Италия! От малък се чувствам свързан с това място, криещо толкова много тайни, толкова интересно, толкова красиво… С противоречива, болезнена история, която го е оформила такова, каквото е днес. Красиво, чисто, мистично.
Винаги съм бил грандоман… като италианците, не се примирявам с нищо, по-малко от най-доброто! Не се примирявам с нищо, нищо по-малко красиво, чисто и интересно от Масима. Тя е мястото, в което съм искал да бъда винаги. Мястото, което ще нарека свой Дом. Не е Италия, не е Ню Йорк, не е някой голям офис, от който да чувствам, че виждам света. Масима е.
Над мен прелита самолет, който ме освести за миг-два. Очите ми го проследиха в далечината. Металната птица се насочваше грациозно и плавно към софийското летище. Погледа ми някак естествено последва пътят му надолу, докато, смалявайки се в далечината, се скри зад някакви сгради. Също толкова плавно, колкото самолета пред мен се снижаваше, се снижи и погледът ми, спирайки се на кървавите ми ръце. Пръстите ме болят, а раните върху тях ми показаха, без място за съмнения, че до сега съм удрял някое от огражданията на моста, на който се намирам. Въпреки раните мога да установя, че кожата ми е млада, красива и еластична.
Както в края на живота ми, така и в този миг, мога да разбера, че причината за агресията ми спрямо моста е същата, като тази за агресията, на която станах жертва, при смъртта ми – Масима. Единственото, което ме вълнува.

Мостът “Чавдар” е едно от местата в София, които предлагат най-много пътища за бягство. Можеш да наблюдаваш влаковете, самолетите, хилядите прелитащи автомобили до теб или на пътя под моста. В далечината се виждат златните куполи на храм-паметника “Александър Невски”… та, който може да открие спокойствие в духовното и религията също има своят път за бягство. Макар, на практика, да е в центъра на София, моста, парадоксално, се намира и в нейният край. Това го прави толкова спокойно място.. място, на което можеш да избягаш от несгодите в живота си, агресирайки върху оградите на моста. Ако съвсем нищо не помага… нито наблюдението на самолетите, автомобилите и влаковете, нито агресията, нито дори религията… винаги можеш да скочиш. Това, обаче, не е избор за мен. Самоубийството не прекратява болката, само я прехвърля на останалите. В този смисъл е егоистичен акт.
Не знам как се озовах в София, не знам защо съм толкова ядосан. Знам, че Масима я няма… а скоро и мен няма да ме има. В последните мигове на живота ни, казват, той минава като на лента. В това не вярвам. Може би, все пак, мозъкът ни оплита спомените и мислите ни едни в други, създавайки невъзможни, нереални картини. Картини, изградени от миналото и бъдещето. От това, което е било, това, което е щяло да бъде и онова, което само ни се е искало да бъде… но така и не се е случило.

Вратите на черният мерцедес се тряскаха една след друга толкова силно, че ме отърсиха и от този ми транс… Всичко, което остана от Масима в моят живот, беше изплашеният й поглед зад стъклото на отлитащият с бясна скорост автомобил. Всичко, което остана от живота ми беше миг. Миг, в който в съзнанието ми прелетяха, надявам се, реални изображения.

Двамата с Масима вървяхме бавно по моста на ангелите, с вплетени пръсти. Тя прекъсна мълчанието.
– Ti piace? (Харесва ли ти?) – попита с пърхащ глас.
– Si, molto! (Да, много) – отговорих, без да крия силните емоции, които се появиха в мен. Не разбрах дали се появиха заради красивите ангели на моста или заради красотата на Масима. Ангелът, чиято ръка държах.
– Моста е кръстен така, понеже води към замъка на Сант Анджело, не е ли красиво?
– Si, molto… – не знаех какво да кажа. Моста наистина беше прекрасен, но онова, което ме удиви повече беше емоцията на Масима. Беше го виждала стотици, дори хиляди пъти и пак, сякаш виждаше десетте ангела, поставени равномерно от двете страни на моста за първи път, това успя да я въодушеви толкова много. Беше като дете, всичко красиво и различно я караше да се радва и да подскача…или може би просто си беше такава… Не знам. А исках да знам.

Облаците над Рим винаги са гъсти, купесто-дъждовни, но това не винаги значи, че ще вали. Небето отново беше осеяно с тях, което позволяваше на слънцето да нарисува една от онези божествени картини, от които, може би, идва идеята за ореола. Когато гледа тези слънчеви творби, човек лесно може да си обясни защо древните са имали култ към слънцето. Лесно можем да схванем как първичното съзнание, неспосбно да си обясни тези красоти, започва да се кланя на нещо, което, привидно съзнателно, регулира дали и кога ще е светло и топло и кога – студено и тъмно.
– Е – продължих лекцията си към Масима – не е било съзнателно, а просто естественият цикъл на нещата. Но древните не са имали информация, те са били нещо като бебетата на човешката цивилизация, които са ни оформили такива, каквито сме днес.
Засмях се. Зазвънтя и нейният смях. След като спря да се смее, тя се обърна към мен и попита:
– От къде знаеш всичко това?
– Нямам идея. – казах с усмивка на лицето.
– Удивителен човек си ти, Lazzero.
После се натъжи. Рязко и без причина. Типично по женски, но в нейната тъга имаше нещо повече от безпочвена смяна на настроението. Имаше някаква причина.
– Какво ти е ?
– Нищо, защо? – попита, отричайки, че знае защо я питам.
– Масима, нали вече установихме, че не съм глупав. Какво се случва ?
Мълчание.
– Облаците наистина са красиви. – каза тя накрая.
– Първо не говорех за облаците, а за слънцето и второ – смятам, че има нещо по-важно в момента. Ще ми споделиш ли какво ти стана?

Масима се разплака.
– Просто… просто не съм… не съм за теб. Наистина, твърде добър си за мен.
– Уау! Наистина ли ? “Не си ти, аз съм”, това ли ще ми пробуташ ? – бях толкова заслепен от собственото си его, че не видях, не чух неизказаното, но така и не се усетих и продължих – Смятам, че мога да избирам и сам партньорките си, Масима. Избрал съм теб. Ако ти не желаеш да си тук… всъщност за какво ме доведе в този замък? Да го направим драматично ли? Говори!
– Оххх, Lazzero, не ме разбираш… ти никога не ме разбираш.
– Хайде обясни ми, целият съм в уши! – типичната ми защитна реакция, примесена с жлъч, отново се включи.
– Наистина… просто, просто не можем да имаме дълга връзка, това е.
– Аз го искам, какъв точно е проблема, къде сгреших?
– Не разбираш.
И млъкна.
Как да ви разбираме, когато не говорите? Можете да обсъждате с дни и часове каква рокля си е купила колежката ви, но не и да посочите наистина значимите неща. Но после “не разбираме”. А накрая правите и някоя глобална тъпотия, която тотално ни отказва и от желанието да ви разберем. После историята свършва.

Може би трябваше да замълча, но не успях.
– Говори. Искам да разбера. – казах вече спокоен.
– Не съм момиче, което може да бъде в сериозна връзка.
– Втори вариант на “не си ти, аз съм”. Масима, смяташ ли да ми кажеш какво има? Не, всъщност знаеш ли какво, аз ще ти покажа, че можеш и, че трябва да имаме връзка. Не обичам да си посвещавам времето на нещо, което не смятам, че си струва. А ти, сигурен съм, си струваш.
Втора грешка в отношенията с жените – издигането на пиеадестал. Твърде близка до първата, но в същината си различна.
Сълзите на Масима са единствените женски сълзи, които някога в живота ми ме бяха трогвали. Плачеше за втори път пред мен, но и днес, както и в предишният случай, моите очи също искаха да освободят тъгата си. Тъга, която не знам от къде се появи, но знам, че определено не беше от мен. Масима ме беше омагьосала.
– Lazzero – каза Масима, отръпвайки главата си от рамото ми, където стоеше, докато ридаеше – ти наистина си различен… Имам нужда от теб.
Пак каза името ми на италиански. Изтръпнах.
– Te voglio bene assaie! (Много те обичам, знаеш) – припях шеговито, като умишлено изпуснах възможността да влезна в ролята на оперен певец.
– Ma tanto, tanto bene sai!(Но толкова, толкова много, знаеш) – продължи Масима, като на лицето й стоеше онази усмивка, която означава “знам какво си мислиш – толкова добре те познавам”.

Обожавам Масима, споменах ли го?
– Знаеш ли – казах – тази песен сякаш е писана за мен, за нас?
– Оххх, Lazzero, пак ли започваш…
– Не, не чуй – прекъснах я и започнах да рецитирам на възможно най-правилен италиански – “Cosi diventa tutto piccolo. Anche le notti la in America”(По този начин всичко изглежда незначително. Дори нощите в Америка).
– А какво ще кажеш за тази част – прекъсна ме Масима – “un uomo abbraccia una ragazza, dopo che aveva pianto”(Мъж прегръща девойка, след като са плакали)?
И двамата се засмяхме. Устните ми някак инстинктивно, първично се докоснаха до нейните.

За онези от вас, които са играли шах ще е лесно да си представите как изглежда покрива на замъка Сант Анджело. Може просто да го сравните с горната част на фигурата, която наричаме топ. Равната повърхност на покрива, както винаги, така и днес беше пълна с хора, които се снимаха на фона на прекрасната гледка…или пък снимаха последната. С Масима решихме, че има твърде много хора и тръгнахме надолу по стръмното стълбище, което ни доведе тук.
– Знаеш ли – попитах – кoй е Енрико Карузо?
– Lazzero, глупачка ли съм ?
Чак тогава се усетих, че е италианка. Глупав въпрос.
– Не, разбира се, просто не си длъжна да знаеш.
– Да, да – отговори тя, през смях – и какво за него ?
– Ами всъщност… не знам, може би ще ти говоря за неща, които вече знаеш?
– Опитай, ще разберем заедно.
– Добре де, през 1986 година Лучо Дала е написал именно за Карузо, песента, която припявахме малко по-рано. За това и, логично, тя носи неговото име.
– Не спираш да ме изумяваш Lazzero – повтори Масима. – Добре, това не го знаех, а защо му е посветил песен ?
– Всъщност историята е много интересна – започнах – Лучо Дала е спрял в Соренто и се настанил в хотел, който носи същото име. Поради странно съпадение, отредено от съдбата, много, много години преди това Енрико Карузо е бил в същата стая. Собственика на хотела разказал на Лучо Дала за силната любов, която се разгоряла между Карузо и млада жена, на която той давал уроци по пеене. Но Карузо знаел, че умира. С една дума песента разказва за болезнената мъка на мъж, гледащ в очите на любимата си, знаейки, че скоро ще умре.
Масима не каза нищо. Докато съм и разказвал сме се озовали на друго, непознато за мен място в замъка. Хванах я за ръката и я обърнах към себе си.
– Te voglio bene, Massima!
Отговор не получих, само изплашен, изтръпнал поглед.
– Corra! (Бягай!)
Нямах възможност дори да разбера от кой или от какво бягаме, Масима вече тичаше пред мен и имаше сериозна преднина. Явно нещо я беше изплашило. Много.
Опитвайки да догоня Масима, все пак хврълих поглед назад, където видях двама маскирани с пистолети в ръцете. Можеше лесно да се различи, че не са особено доброжелателни, въпреки че онова, което крещяха беше неразбираемо за мен.
Адреналина ми се покачи до такава степен, че започнах да виждам единствено тичащата пред мен Масима. Картината, която очите ми предаваха в мозъка беше замългена в средата, а около това петно светлина беше само черно, което сякаш се движеше към мен. Ушите ми кънтяха, а сърцето ми туптеше в главата, краката започнаха да ме болят, но трябваше да издържа. Въздухът не стигаше, но не можех да спра.
Свихме зад една от кулите, докато не ни виждаха бутнах Масима зад едно от оръдията на замъка.
– No, no, noooo! – шептеше със сълзи на очите си
Оставих я там, след което изскочих в другата посока. Маскираните подгониха мен. Нямаше кой друг.
Минахме през различните нива на замъка, така и не ми се отдаде възможност да изчезна още веднъж, за да спася и себе си. Стигнахме до дървеното стълбище във вътрешността на замъка. В ляво от него имаше порта, след която в безкрайна спирала се вие входът към тунела, свързващ Сант Анджело с Ватикана. Този вход към тунела, в същината си беше друг тунел, а безкрайната спирала, която представляваше беше стръмна и с неравна повърхност. Светлината в тунела беше лукс, който, очевидно, рядко можех да си позволя. Този терен, примесен с високото ниво на адреналин в тялото ми и поради това, ниската видимост, превръщаше бягството в обречена на провал мисия. Обаче, не можех да се откажа. В съзнанието ми бяха все очите на Масима, които, мислех си, съм видял за последно пълни със сълзи. В ушите ми започна да кънти болезненото шептене “No, no, nooo!” .
Вече виждах светлината в края на тунела, явно все пак я има. В този миг нещо минатюрно ме удари в гърба с такава сила и скорост, че следващите няколко крачки буквално ги прелетях и се срутих директно на твърдата земя. Болката няма с какво да я сравня. Ударът беше в гръб, в лявата страна на гръдният ми кош. Докато лежах на земята получих още един такъв, неочаквано близо до първия. Гърлото ми започна да се пълни с кръв, която заизлиза на вълни през устата ми. Докато лежах на студената земя, очаквайки всичко да приключи чух как един от похитителите казва на Масима.
– Джузепе няма да е доволен, че пак си избягала. Нали знаеш, че няма къде да отидеш?
Тя само крещеше и се бореше с хватката на бабаитите. Ритна единия в слабините, одра другият по лицето и се затича към мен. Започна да ме целува и гали по лицето, докато шепнеше през сълзи.
– Scusi! Scusi! Perdonami! (Извинявай! Извинявай! Прости ми!)
Нямах сила да простя, не можех дори да разбера, че има друг, че умирах поради тази причина. Кръвта в устата ми имаше вкус на смърт, болката в гърдите ми – вещаеше същото. Докато гледах красивите й кафеви очи си мислех, колко щастливи можехме да сме, как нямаше да има какво да ни раздели… нищо, освен ако нямаше друг. А има. Вече път назад не съществува. Щях да съм жив. Щеше да е жива. Вече не…. вече не…
Бабаитите се окопитиха и отново сграбчиха Масима, завличайки я към черният мерцедес, който беше паркиран точно пред входа на замъка. Затвори се една врата. Втора. Трета. Масима ридаеше през прозореца на лъскавият автомобил, но всичко беше приключило. Очите ми се затвориха за последно.

***

Събудих се в леглото си. В София, България. Сънувал съм. Не е било Масима…беше ти. Не е било Рим. Беше душата ти. За съжаление и в съня ми, също като в живота, всичко приключи с моята смърт. Без значение дали физическа или емоционална. Дълго след като си тръгна, нощите ми започваха и приключваха с тази история, може би не е редно…
Но все пак… след като сме се събудили, не мечтаем ли всички да посънуваме още малко?

Край.

Сподели този Фрагмент с приятел 🙂

Време за прочитане: 15 мин. Крепостта на ангелите(част пета, последна част)

Jul 21, 2016

Последвай ме 

Share This