Време за прочитане: 7 мин. Крепостта на ангелите(част първа)

Dec 10, 2015

h

Аз съм страхливец. Винаги съм бил. Плаша се от всичко, а когато се изплаша – бягам. Пак избягах. От всичко, което бях и от онова, което смятах, че бих могъл да бъда.

Не говоря за любов, жените ги разбирам…доколкото може да се каже, че са разбираеми. Говоря за себе си. От мен ме е страх. От себе си избягах. Дори не знам защо. Да не взема да се превърна в повече, от колкото мога да повярвам, че съм ли ? Или щото ще стана нищожеството, което никога не съм искал да бъда? А може би не харесвам в какво съм се превърнал ? Или пък онова, което винаги съм бил…

Не знам защо, но се страхувам от себе си. И също като бездомник, бродещ по улиците, в търсене на подслон за през нощта, обикалям в търсене на място, което да нарека дом. Някои сами наричат себе си пътешественици, други – авантюристи. Аз съм бездомник. Пътувам толкова често и толкова далеч колкото мога. Вече нямам корени.

Помня авантюрата си от миналата година, помня и тази преди нея и следващата. Авантюри, обаче, вече няма. Почти от година живея в Рим. Лондон, Париж, Мадрид, Барселона, мечтаното от детството ми – Милано – навсякъде бях. Понякога тъжах за София. Понякога си събирах багажа, отивах на летището и аха да си взема билет за родният град и някъде по табла, брошури, куфари на другите пътуващи или в техните разговори виждах или чувах името на друг град, в друга държава. “Що пък не?”

В София никой не ме чака, на новото място – също. Толкова за прибирането при корените. Така малко по малко ги изрязах сам.

Ако знаех до къде ще ме отведе това, щях да дойда направо в Рим.

Пристигам на летището и още в самолета усещам разликата в температурите. Разгара на лятото е, но там, от където идвам, лятото не е такова. Не ме разбирайте погрешно и англичаните си имат горещи летни дни.. два-три на година.

Тук, обаче, лятото е съвсем различно. Слизайки от металната птица, чувам все още неизгасналите и двигатели, обръщам се и, както при всяко друго пътуване се възхищавам на капацитета на човешкият инженерен гений. Всеки път до сега, при слизането ми от самолета мисля за две неща – “Ура! Стигнах.” и “Уау! Тия машини са удивителни.” Ако някога си тръгна от Рим ще прибавя и “Мамка му! Тая италианка няма да я забравя.”

Не знам дали за добро или за лошо(вие, читателите, ще прецените), ама в крайна сметка нито ще напусна Рим, нито ще ми се наложи да забравям италианката.

Масима описвам с една дума – любов. Винаги мога да добавя желание, страст, прегрешение, изящество, наслада за окото, отмереност, грация(каква красива италианска дума, нали), но в крайна сметка вярвам, че по – подходяща дума от любов няма.

Наблюдавайки мощните самолетни двигатели и благодарейки им на ум, че съм стигнал жив, започвам да усещам как тялото ми се поти отвътре или май е по – удачно да кажа топи.

Докато се опитвам да схвана причината – болен ли съм, много ли съм близо до двигателите, въздуха ли е твърде влажен, температурите ли са високи или това просто е резултат от рязката промяна в градусите (от англисийската есен през август, до адовото лято в домът на католическата църква), май разбрах защо се потя.

Изящната походка на слизащата по самолетната стълба жена, прихвана вниманието ми. Вече не ме интересуваха потните ми жлези, августовата есен, адът, витаещ около църквата. Не ме интересувах дори двигателите, които ме докараха жив.

Радвах се, че са докарали нея.

Проведох вътрешна битка, за да спра да зяпам, но загубих. Очите ми надделяха над мозъка, в което, на практика, няма смисъл, щото второто контролира първото. Факт е, обаче, че вече пътувахме в автобуса, който ни кара от пистата до летището и аз все така я гледам, докато си повтарям “Не я зяпай така!”

Малко по – ниска от мен с форми, които ме карат да се пресегна и да докосна, тъмни очи и още по – тъмни коси, слабо затъмнен отенък на кожата…
“Не, не, не го прави” – моля се, на ум.
“Пак го направи”.
Гъстите й кичури женственост се размятат насам, натам, докато опитва да освободи врата си от тях. Завърта ги ту от едната, ту от другата страна на главата си. Всеки път, когато открие беззащитният си врат съм готов, също като хищник, да се нахвърля върху леко запотените, искрящи участъци гола кожа.
Зяпам я, без да отделя поглед, от както я видях. Дали заради многото хора, наблъскани на едно място или заради нея, ама усещам, че потенето се засилва.
“Мамка му! Видя ме…Ами сега?”
Какво “Ами сега”? Нищо – усмихва ти се. Жена е, много добре знае, че я гледаш…

Леле, тая невинна усмивка.
Ангел.
Същински ангел.

Стигнахме.
Още я гледам. Виждам как се подсмихва, почвам да ставам жалък…

От къде ли е? Дали ще намерим общ език ? Говоря английски и малко развален италиански. Трябва да разбера повече за нея. Ще я поздравя, пък после ще видим на какъв език ще говорим.

Тълпата ни раздели.

Видях как един ангел изчезва пред очите ми. Измежду десетки, стотици други безлични и сиви хора.

***

Сподели този Фрагмент с приятел 🙂

Време за прочитане: 7 мин. Крепостта на ангелите(част първа)

Dec 10, 2015

Последвай ме 

Share This