Време за прочитане: 6 мин. Крепостта на ангелите (част трета)

Jun 14, 2016

h

Мрак. Пълен мрак. От някъде се появява разсичащ тъмнината лъч светлина, но и той изчезва. Проблясъците светлина успяват да ме ориентират. Намирам се в дълъг, безкраен коридор. Всичко пред мен е тъмно, а светкавичните проблясъци не успяват да ми помогнат в намирането на изход. Изход няма. Прозорците, през които минават лъчите надежда, сякаш са бронирани. Опитвах отново и отново да ги разбия, но нищо. Просто не поддават. Опитите ми да избягам от този затвор бяха прекъснати от поредния светлинен проблясък, който беше далеч напред в коридора. Той ми разкри очертанията на красива женска фигура. В мига, в който я фокусирах целия коридор се освети. Слаба светлина идваше от безброй лампи, окачени на тавана. Къде беше ключа за тях? Кой ги включи? Нямаше да разбера. Светлината беше достатъчна само за отделянето един от друг на предметите в коридора. Маси, бюра, столове, картини. Всичките мебели бяха масивни и луксозни. Не им обърнах особено много внимание, женската фигура в далечината интригуваше съзнанието ми. Беше обърната с лице към мен. Само това можех да различа, лицето и остана скрито, въпреки мъждукащите светлини.

”Познавам това тяло.” – помислих си. “Може ли да е тя? Масима?”
-Масима! – извиках с цяло гърло.
Само ехото от викът ми, притесни последвалата тишина.
– МАСИМА! – извиках втори път.
– МАСИМА-АСима-асима… – отговори отново ехото.

Изведнъж стените на коридора започнаха да се приближават към мен. Бавно, но шумно и достатъчно заплашително. Зад себе си чувах плача на десетки жени. Не посмях да се обърна. Риданията ми звучаха твърде познати. Допуснах, че са на жените, които бяха в живота ми преди Масима.

– МАСИМА! – извиках отново.

Шумът от приближаващите се стени и плачът на жените зад мен не позволиха дори на ехото да ми отговори.
Женската фигура в далечината, започна да става още по-далечна. Движенията и изобщо не бяха реалистични. Тя просто се пързаляше към мрачния край на коридор. Да, беше край, не изход. Този коридор не водеше никъде и започваше от никъде. А в края му няма светлина, въпреки известната поговорка. От някъде дочух звука на прелитащ самолет. Не съм свикнал да ги чувам така. Свикнал съм да се намирам на някоя удобна седалка между двигателите. Прозорците мебелите и лампите се разтресоха още по-силно. Светлините на самолета осветиха женската фигура в далечината, която все така се отдалечаваше.

-МАСИМАААА! – извиках за последно, без изобщо да осъзнавам, че самолетните двигатели заглушават не само женските ридания зад мен, но и моите собствени викове. Коридора се разтресе още по-силно. Самолетът, сякаш нарочно, щурмува отчаяният ми опит да се затичам към нея. Също като куршум металната птица се заби в коридора, точно в пространството, което ме делеше от единствената ми, истинска любов. Моята сродна душа – Масима. Всичко, което остана между нас беше прах и една огромна, горяща пропаст. Никога повече няма да я докосна, нито целуна. Огънят, който се разгоря, след разбиването на самолета в коридора ми позволяваше да видя единствено как Масима се отдалечава. И въпреки че виждах края на коридора, той сякаш се разтягаше все повече и повече, с всеки милиметър, който тя изминаваше, плъзгайки се към края му.

Всичко се разтресе. Точно помислих, че е странно как не усетих удара на самолета като земетресение и то дойде. Твърде късно. Земята под краката ми се разлюля, а миг по-късно започна и да изчезва. Пропадам в открилата се бездна. Светлината на горящият самолет започва да се отдалечава, а аз летя надолу, към дъното на, сякаш безкраен, мрак.

Безконтролното ми падане продължаваше все така. Минаха дни или дори месеци. Изведнъж започнах да виждам дъното. Земята се приближаваше все по-страшно. Още миг-два…Адреналинът ми се покачи главоломно. Сякаш бях свикнал с полета надолу и изведнъж усетих, че съвсем скоро ще се размажа и от мен ще остане само една кървава пихтия.

Всичко ме боли..отварям очи. Било е сън. Поглеждам надолу, ръцете ми са целите в кръв, а проклетата течност продължава да блика от някъде. Миг по-късно установих.. не е било сън, а халюцинация. Кръвта изтичаше от собственото ми тяло. Повдигнах поглед, за да видя със сетните си сили как двама маскирани отвеждаха в черен, брониран мерцедес моята Масима.

Опитах да извикам, но не събрах сили…
От устата ми се излезна само жалък, хриптящ опит:
-Ма…

Закашлях се силно, тялото ми се сви в последната си болезнена конвуслия. Зрението ми, което така или иначе предаваше размазана картина в съзнанието ми тотално отказа, когато очите ми се затвориха… за последно.

Светът потъна във вечен, непрогледен мрак.

Сподели този Фрагмент с приятел 🙂

Време за прочитане: 6 мин. Крепостта на ангелите (част трета)

Jun 14, 2016

Последвай ме 

Share This