Време за прочитане: 7 мин. Крепостта на ангелите (част четвърта)

Jun 16, 2016

h

Масима беше личният ми гид. Не само в Рим, но и в живота. Познавахме се от няколко месеца, а вече бях научил толкова много. Днес, докато ме водеше към любимото си място в Рим размишлявах за това, какво ще се случи, ако я изгубя. Глупак. Вместо да се насладя на миговете ни заедно, мислех и се плашех от време, което нито е дошло, нито имаше перспектива да дойде скоро… може би е било интуиция, а може би чиста проба неувереност, страх. Страх, че няма да е тук вечно, че няма да е смъртта онова, което ще ни раздели…е, за последното май сгреших. Не, че има голямо значение дали ще умра. На този етап дори предпочитам това да се случи. Емоционалната смърт от предполагаемата ни раздяла щеше да ме нарани повече от куршум в гърдите… лош подобор на думи.

Винаги ведрата и пърхаща като пеперуда жена пред мен се обърна към мен и попита:
– Come stai? (Как си?)
– Bene…bene! (Добре…добре) – отвърнах, с надеждата, че няма да се усети.
Що за идиот би си го помислил? Масима ме четеше като книга, знаеше кога я лъжа и кога съм искрен. Този път също го разбра. Замълча за миг.
– За какво си мислиш? – попита след кратката пауза.
– Нищо, наистина. Какво е това? – попитах, посочвайки първото изпречило ми се на пътя нещо, заслужаващо внимание. Посочих фонтан.
– Фонтан. Ще ми кажеш ли за какво си мислиш? – настоя Масима.
– Добре… ще ти кажа. – после млъкнах.
Масима беше търпелива. Изчака докато събера силите и думите, които ми трябваха, за да й споделя.
– Нали знаеш каква е най-голямата цел на астронавтите? – започнах отдалеч, типично за себе си.
– Не! Кажи ми. – засмя се Масима.
– Е, може би не е най-голямата им цел, но определено е много значима за тях. Определено им носи много емоции. Мисля си, че е да видят Земята от Космоса.
– Отиваме към замъка на Сант Анджело, а ти мислиш за емоциите на астронавтите, гледащи земята през илюминаторите на космическите кораби ? Не спираш да ме изумяваш, Lazzero! Не спираш да ме изумяваш!

Обожавам, когато изговаря цялото ми име… особено, когато го прави на италиански, има особена красота в това.
– Не, не мисля за астронавтите, това е метафора… трябваше вече да си ми свикнала. – отвърнах, но не я изчаках да отговори и продължих – Мислила ли си колко силна емоция е да видиш единствената ни планета от толкова далеч. Не знаеш дали и кога ще се върнеш там. Не знаеш дали близките и роднините ти ще са живи, когато се върнеш… ако се върнеш. Веднъж, обаче, стъпил на родна земя, продължаваш да бленуваш за онези божествени, космически мигове, в които си наблюдавал планетата от позиция, в която, може би, никога повече няма да бъдеш. Навярно най-страшното не е това, че гледката ще ти липсва. Смятам, че най-страшното е невъзможността на нищо…абсолютно нищо, което Земята ще може да ти предложи в последствие, да те възхити. Нищо няма да може да го направи. Скокове с бънджи ? Полет с делтапланер? Плуване в небето с парашут на гърба? Коя от тези, иначе толкова повдигащи адреналина дейности, би могла да се сравни с наблюдаването на изгрева над родната ти страна, докато си в Космоса? Коя? Никоя!

Масима понечи да каже нещо, но се отказа. Аз също замълчах за миг.

Все пак тя беше тази, която наруши тягосното мълчание.
– Значи все пак си мислиш за астронавти. Глупак си ти, Lazzero.
– Не. – прекъснах я. – ти си моята космическа станция. Ти си погледа ми над Земята от позиция, в която няма да бъда никога повече, ако си тръгнеш.
– Аз съм космическа станция? – типично по женски Масима се хвана за думите, за да ми се наложи да й обясня, да продължа да говоря. Имам два избора – да и обясня или да я оставя да си играе с точно тази фраза и да ни скара.
– Да. В емоциите ми си онова място, което за астронавтите взимат космическите станции. Не разбираш ли ? Ако те изгубя никога повече няма да се почувствам по този начин. Никога повече няма да се наслаждавам толкова на съня на жена… която и да е. Прегръдките, целувките, държането за ръка… мълчанието. Всичко.
Замълчах за миг после се обърнах към нея и продължих.
– Разбираш ли, Масима? Всичко, всичко, което правя с теб го правя с целия си емоционален ресурс. Всеки миг, който прекарвам до теб ценя, както не съм ценил и както няма да ценя с друга.
Първа и основна грешка при отношенията с жените е да им дадеш власт над себе си. Те искат мъж, не плюшена играчка, с която могат да правят каквото си пожелаят. Знаех това и все пак реших да бъда искрен с нея… някак чувствах, че мога да и се доверя. В същото време ме беше страх да го направя. Странна комбинация от емоции. Наистина странна…

Тя не отговори. Усмихна се и ме целуна.
Неусетно се оказахме на далечният край на моста, водещ към входа на замъка на Сант Анджело.
Масима ме целуна, погледна ме в очите и с най-красивият глас на света каза:
– Недей да ме губиш. Аз искам да съм тук.
Прокара ръка по лицето ми и я зарови за миг в косата ми.
– Да вървим. – Заяви с усмивка, преплитайки пръстите си в моите.

***

Сподели този Фрагмент с приятел 🙂

Време за прочитане: 7 мин. Крепостта на ангелите (част четвърта)

Jun 16, 2016

Последвай ме 

Share This