Кутии за спомени

апр. 24, 2016

h

Някога, много отдавна имах една приятелка, която, също като мен, живееше в своето минало. Никой, никога не би могъл да знае това, освен ако бъде допуснат до скромната й, но добре обзаведена стая. Когато допусна мен разбрах защо хората смятат стаята си за нещо толкова лично. Все още ясно мога да видя как точно беше подредена стаята. Отваряйки вратата, пред теб не се появява нищо необичайно. Това, обаче, се променя в мига, в който обходиш всичко с очи. Тя е пред мен, а зад нея е вратата на стаята й. Целуваме се толкова страстно, че изобщо не разбирам кога и как точно отворих вратата, опитвайки да достигна по-бързо до леглото, за да мога да се насладя на тялото й. Разбира се, на влизане не успях да видя нищо друго освен отлитащите на различни посоки дрехи. Без да внимавам къде точно изхвърлих ризата си, после и нейната, последвана от колана ми. Чисто животински, хищнически, вървях към целта си. След като приключихме и започнахме да търсим дрехите си, намирайки боксерки тук, един чорап там, а до него дънките ми, започнах да се ориентирам в пространството около себе си.
Точно срещу врата беше прозореца – единственият източник на външна светлина, която някак беше необходима в тъмното съзнание на момичето.
Под прозореца стоеше голямо и удобно бюро, а от дясно точно до него стоеше гардероба й, а в ляво, също толкова близо – шкаф, чието съдържание не ми e писано да узная.
Не можах, обаче, да не попитам какво има в безбройните кутии, които стояха върху шкафа. Не целях да наруша уюта на прегръдката, която показваше, че, може би, не сме просто животни, отдадени на инстинкт, а в нас имаше и нещо човешко. Въпреки това, след като чу въпроса ми, емоциите и се промениха…изцяло. Красивата усмивка на лицето и избледня, давайки място на тъжното изражение, което ми се наложи да гледам до края на вечерта. Тя ми сподели, че в тези бели кутии пази спомените си. Отворихме ги една по една. В тях открихме всичко, което й е донесло някаква силна емоция – от играчки, през бележници, та до червена кутия презервативи…за последното не попитах.
Колкото повече разглеждахме, толкова повече тя се натъжаваше…до момента, в който рязко спря, затвори току-що отворената кутия и каза – “останалите ще оставим за друг път”.
Бях влезнал в мозъка на момичето, ровичкайки из всичките й спомени от твърде много време, смятах, че ще ме изгони от там след няколко мига. Твърде дълго ме търпя, затова не се противих. Усмихнах се и я целунах искрено, макар да знаех, че тези кутии пълни със спомени ще продължават да ме гледат от мястото си и аз никога няма да открия какво имаше в тях. Беше чиста проба любопитство, така или иначе.

Нейните кутии със спомени бяха подредени и бяха част от интериора на стаята… днес, скрит в моята стая стои куфар…твоят куфар, в него е всичко, което някога си ми дала. Съжалявам, че не мога да сложа там целувките, прегръдките, моментите, в които те наблюдавах как спиш… всичко, което не е физическо, а съществува само в главата ми, като спомен… За разлика от момичето с кутиите, аз трудно запазвам нещо в живота си. Знам, обаче, че твоите неща ще запазя завинаги. Не мога да ги изхвърля, любовта ми към теб беше толкова чиста и силна, а ако го направя ще почуствам, че изхвърлям и нея. Не мога да ти ги върна, значението ще е същото.
Знам, че този куфар и всичко, което е вътре ме държи като роб на нещо, което не ще се върне. Знам, обаче, че не мога да прескоча сянката си. Не съм толкова силен. И така, както отказвам на момичетата около мен да бъда техен, за да не опетня нашата връзка, така отказвам и да отхвърля тази връзка, да я отрека, да я изхвърля. Но реалността е по-силна от мен – теб вече те няма… Навярно имаш друг, а мислите за мен отсъстват… Аз… аз имам само един куфар… голям и тежък куфар спомени. Винаги ще съжалявам за книгите, които си ми дала и никога няма да прочета… Съжалявам само, че прочетох посланието, което си написала в личният ми тефтер… сега и той е там, в моят куфар спомени. Винаги ще чувам тик-такането на часовника в него, докато заспивам, представяйки си, че те прегръщам.
Като наказание или като благословия да приемам, че тази нощ открих твой косъм в леглото си ?
Оплетох го около пръстите си, но на сутринта го нямаше. Беше се изгубил някъде. Всичко, което е останало от теб беше сънят… и един голям, тежък куфар спомени, скрит в гардероба.

Сподели този Фрагмент с приятел 🙂

Кутии за спомени

апр. 24, 2016

Последвай ме 

Share This