Най-много помним необичайното.
Различното.
Отличителното.
Аз помня теб.
Мигът, в който бяхме заедно.
Незначителен на фона на вечността, която предстои да те няма.
Раздялата е завинаги.
Искаш да пиша?
Пиша.
Искаш да съм тук?
Тук съм.
Помня.
И страдам.
Всеки ден ме боли от теб.
За теб.
Всяка вечер пуша.
На онази пейка пред училището ти.
Пейката, на която седяхме.
Мръзнахме.
Тогава беше зима.
Лято е.
А аз пак мръзна.
Сам.
На същото място.
Пуша по една цигара и се прибирам.
И всяка цигара е последна.
Всяка вечер, която прекарвам там – и тя.
На следващата, обаче, пак съм там.
Най-много боли от предателството.
От измяната.
Всяка вечер поглеждам часовника, който ми подари.
Пак закъснях.
Късно е да го гледам.
Късно е да съм тук.
Късно е и ти да си тук.
Късно и излишно.
Изкуството е за страдащите.
Създават го страдащи.
Любуват му се други такива.
Вдъхновението идва от болката.
Обаче трябва да си жив, за да те докосне.
А от живота се отказах, когато се отказах от теб.
Но ето ме.
Тук, заради теб.
Събличам те със запетайки.
Нали това искаш?
Голотата на тялото ти, обаче, вече не я желая.
Искам тази на душата ти.
Нея търсех.
Получих я.
Изгубих те.
Останаха ми цигарите.
Отровата.
И един часовник, който все така ми крещи в лицето:
“Късно е, не чакай!”