Пак тавана гледам нощем,
мисля как времето лети.
Усещам прилив на енергия – мощен
имам милион неизпълнени мечти.

Мечтая, пак в небесата летя,
мечтая, но съм си тук.
Без действия, пак пода ще мета,
не действам, на себе си на пук.

А може да не искам да летя,
харесва ми да имам мечти.
Ще ми харесва и пода да мета,
само до мене да си ти.

За тебе пак мечтая,
в бъдещето гледам далечно,
с децата ни как играя.
искам те до себе си – вечно.

Това, което пиша не довършвам отново.
Само докато мечтая до мен си ти.
И за това хващам нещо ново.
И за това имам милион не изпълнени…

Мрак.

Вечер преди да заспя,
сутрин, това което ме събужда,
без сън в леглото лежа,
в главата ми същата мисъл се пробужда.

Усещам липса голяма.
Усещам как този спомен се прокрадва.
А утеха никъде няма.
А утеха не мога да открадна.

Спомена цветен, красив,
денем и нощем буден ме държи.
Спомена че бил съм жив.
Спомена, спомен остава – уви.

А този спомен не е един.
Този спомен е поредица.
Аз съм сам, един,
а в сърцето ми – поледица

Виждам навсякъде от пъзела парчета.
Виждам частица тук, частица там.
Частици има за две морета
и пъзела няма да сглобя, знам

Знам че нищо няма да е както преди.
Знам – пъзела не ще се подреди.
Това, което чувствам няма да се промени.
А спомена, спомена си ти

Ти си тръгна.
Като всяка друга от преди
и всяка следваща, знаеш го нали?

Ти си тръгна
Тези от вчера вече са били.
Ти си тръгна. Завинаги нали ?

Ти си тръгна.
От очите ми стичат се сълзи.