Тя е писателка.
Не пишеше на хартия,
а върху съдбата ми.
Но писателката беше неуверена.
И все задраскваше.
И все преправяше.
И началото.
И края.
И средата.
Едва когато си отиде,
оставяйки зад себе си
издраскани и разпокъсани
черновите,
писани върху емоциите ми,
успях да взема нов лист.
Започнах да пиша аз.
Откровено плагиатствайки
от нея.
От всички онези разпокъсани
думи
и словосъчетания,
и изречения,
оставени зад гърба на писателката.

Има толкова много неща,
които искам да ти кажа.
Има толкова много неща,
които искаш да ми кажеш.
И някак все се получава така,
че никой не говори.
Докато мен ме има,
теб те няма.
И обратно.
Явно,
между двата свята
има часова разлика.

След година,
може би две,
ще съм на върха.
Не заради мен,
а заради теб.
Ще те обсипя,
с любов,
не с цветя.
Ще те прегърна,
не с ръце,
а с душа.
Ще се погрижа.
Да имаш всичко,
което искаш.
Да бъдеш там,
където искаш.
Ще се погрижа.
За теб.
За нас.
…
Реално,
след година,
може би две,
ще спра да мисля,
за това, което
можехме
и трябваше да сме.
След година,
може би две,
ще знам,
че всичко е било
илюзия.