Познавам те добре.
Зная всичко, което си.
Via positiva.
Идеална.
От прическата
до уханието.
От погледа
до докосването.
Ти си
красива,
нежна,
добра.
Ти си
измамна като вино.
А за алкохола нямам мярка.
Ти си
спомен…
Грешка!
Нека опитам наобратно.
Нека кажа всичко, което не си.
Via negativa.
Не си
моя…

Тя е писателка.
Не пишеше на хартия,
а върху съдбата ми.
Но писателката беше неуверена.
И все задраскваше.
И все преправяше.
И началото.
И края.
И средата.
Едва когато си отиде,
оставяйки зад себе си
издраскани и разпокъсани
черновите,
писани върху емоциите ми,
успях да взема нов лист.
Започнах да пиша аз.
Откровено плагиатствайки
от нея.
От всички онези разпокъсани
думи
и словосъчетания,
и изречения,
оставени зад гърба на писателката.

Има толкова много неща,
които искам да ти кажа.
Има толкова много неща,
които искаш да ми кажеш.
И някак все се получава така,
че никой не говори.
Докато мен ме има,
теб те няма.
И обратно.
Явно,
между двата свята
има часова разлика.