Път без посока

апр. 10, 2016

h

Пътуваме вече година…може би малко повече. Влака ту спира, ту тръгва, но все така неуморно се движи. А ние, пътниците, така и не се опознахме. Всички гледаме през прозорците, заблеяни, замечтани. Мислейки за неща чужди и далечни от случващото се тук и сега. Неща, които не се случват, но ние все така бленуваме за тях, дори не знаем защо. На едно ниво ни се ще да ги видим и преживеем, но на друго знаем, че никъде няма да сме по-щастливи от тук.

Тогава за какво са ни ?

Навън е тъмно и гледайки към прозореца не виждам нищо друго, освен своето отражение и купето. Старо, мръсно, самотно и тъмно… като душата ми. Бързо идващите и изчезващите светлини, опитващи да осветят пътя остават незабелязани от мен и от другите пътници. Докато гледам отражението си право в очите забелязвам една бореща се с вятъра, създаден от скоростта на влака капка.

vТрепереща, опитваща да се задържи на прозореца и тя, също като мен, накрая отпуска хвата си и се спуска по прозореца към своята гибел. Спуска се със скорост, с която и на мен предстои да се спусна… да полетя, надолу, надолу, надолу…

Капката се отличи, защото бе една, миг по-късно небето се разплака, сякаш защото именно тази капка не издържа. Разплаках се и аз. Скрих се с качулката на суичера ми, колкото ми бе възможно, но също като небето и аз плачех безспирно. Безкрайно.

Винаги съм обичал влаковете, водят ни там, където искаме. Също като самолетите по един или друг начин ни показват, че бягството е възможно и е въпрос на желание, но аз явно не желаех да избягам. Явно исках да пътувам все така, незнайно на къде, до тогава, до когато това беше възможно.

Пътувайки по своят привидно безкраен път влакът спря така рязко и отведнъж, сякаш винаги е искал да стигне до тук. Поредната малка, невзрачна, стара, порутена, тъмна… дори мрачна гара.

Поглеждам през прозореца и виждам, че тук няма никой. Няма го началника на гарата, няма други служители на железницата. Обръщам бавно глава наляво, изплашен и предусещащ какво ще видя там. Долната ми челюст потръпва, а после и цялото тяло. Усещам, че треперя от страх, а още не съм извърнал глава напълнл. Не съм се уверил, че ще видя това, което вярвам, че ще видя. Плачът ми се усилва в момента, в който установявам, че съм прав. Влакът е празен. Тук няма никого. Пътниците са изчезнали. След миг изчезна и светлината. Сякаш ме чакаше да установя, че съм сам и бум – мрак. Пълен мрак. Непрогледен, проклет мрак.

Страх ме е. Не вярвам на сетивата си. Оглеждам се отново и отново, и отново. Ту навътре, ту навън. Истината, обаче, ме удря със страшната си сила. Сам съм. Няма кой да ме прегърне и успокои, няма даже някоя смачкана от живота старица, която да ме заговори, да ми разкаже за внуците, за децата, за живота си. Просто няма никой. На мен остава да го приема, но не мога.

Слизам от влака и с плахи, малки стъпки се приближавам до гарата. Порутената сграда ме гледа страховито, заплашително.
Очи ли просветнаха от прозореца ?

Спокойствието на нощта бе притеснено от сирената на влака. Подскочих. До тук с късите, тихи крачки. Ако някога в живота ми съм се страхувал това беше този миг. Краката ми ме понесоха сами към тъмната сграда с проблясващите от прозорците очи. Очите. Влака. Влака! Машината се понесе бавно по своят си безкраен път, пеейки единствената песен, която знае. Песента, която всички ние толкова много обичаме. Слушайки как тази толкова красива песен, песента на бягството, на спасението, се отдалечава от мен, страхът в мен се събуди. Този път истински, осъзнато. Сякаш знаех, че ще се обърна назад и спасението ще ме чака, не позволих на страхът да се пробуди, но вече нямах какво да направя. Единственото място, където можех да се скрия бе страховитата, мрачна сграда. А там ме чака нещо, с което от години се старая да не се срещам. Там са моите демони. Тъмни, мрачни, черни, грозни…

Вече отдавна не чувам песента на влака, не чувам нищо. Нищо…освен някоя и друга стъпка, тропот, пукане, скърцане. Свит в ъгъла до вратата, съзерцавайки непрогледният мрак навън, сърцето ми подскача всеки път когато чуя някакъв звук. Тук няма никой и би трябвало да е тихо.

Поредният тропот се чу сякаш по-близо от предишният, а той бе по-близък от този преди него…
Злото идва, тъмнината се опитва да ме вземе… за себе си… сега и завинаги.

Изведнъж пред очите ми се появява ярка, заслепителна светлина. Никога не бях виждал нещо толкова красиво, истинско. Никога не е имало нещо, което толкова много да желая. Светлина. Какво друго му трябва на човек ? Светлината е надежда, топлина, любов.

Не мога да се спра, протягам ръка към светлината, надявайки се да ме спаси от мрака, от студа, от демоните… от мен. Зад себе си чувам поредна стъпка, още по-близо… Мракът е тук. Протягам ръка още по-напред. Вече усещам неприятното напрежение, подбудено от изпъването на ставата ми до крайност. Протягам се и с рамо, не мога, обаче, да помръдна с крак. Мракът ме държи, иска ме за себе си, дърпа ме навътре. Ръката ми е все така изпъната, не знам колко още ще издържа. Разтварям дланта си, стараейки се да достигна светлината поне с пръст. Да я докосна, да усетя, че е там…Докато демоните ми ме дърпат навътре в мрака, светлината, озаряваща всичко наоколо не помръдва.

Адреналинът ми се покачва с всеки изминал миг. Студено е.
Страх ме е, но светлината не се приближава и дланта ми остава студена…

Сподели този Фрагмент с приятел 🙂

Път без посока

апр. 10, 2016

Последвай ме 

Share This