Смъртта ми

май 10, 2015

h

Красотата на нощта е в нейната неприкосновенна тишина. Сякаш всичко, което е отредено да се случва тогава е да се спи. Някои от нас не спят. Едни правят секс, други са в пиянски и музикален екстаз. Трети са мъртви… и по свой начин спят, но няма да се събудят. Ние също не спим. Не знам дали и кога ще си легнем. В последните близо тридесет минути гледам само канала на банята и стичащата се към него вода. Ужасна, смърдяща вода. Носеща в себе си различни примеси. Гъби, чушки, домати, сирене, царевица. Ако има нещо по – ужасно от лайната, това са стомашните сокове. Голямото бебе, което водим със себе си се оака и сега му чистим белята, докато той спи блажено. Опа! Хъркането е прекъснато от ужасно кашляне, придружено от характерното за повръщаш човек давене. Ужас! Всичко почва от начало. Пак сме там, от където започнахме. Само дето тоя път бойните полета са две.  Банята и спалнята, в която оставихме гиганта. Леле, как смърди! Две бойни полета. В “Моята борба” Хитлер пише, че Германия не трябва да води битки на два фронта.Ние водим такива…а дори не сме Германия. Всъщност фронтовете са три. Банята, спалнята … и музеят. Музеят. Дали вече са разбрали ? Соковете, заедно с техните зеленчукови примеси, спряха да се стичат към канала. Грешка в системата. Още една. Първата е, че изобщо съм тук. Чужд град. Чужд дом. Чужд алкохол. Отнех чужд живот. А сега и тия шибани зеленчуци не искат да влезнат в шибаният канал. Споменах ли колко ужасни са стомашните сокове ? Ок, взехме лопата и метла. Нелепо е. Събирам ЧУЖДА повръщня от ЧУЖДА баня. И то с лопата и метла. Повръщаното е течност, а го събирам с метла. Реве ми се! Трябваше да се досетя още днес. Още в музеят. Пристигнахме преди 14 часа. Някакъв град в някаква държава, някаква поръчка. Стандартна. Ама с тоя новак… Това, с което се занимавам не е честно, морално, нито законно,но и аз трябва да се храня. Не знам как се озовах, където съм. Съдба ? Наемни убийци сме. Трима. За една лелка. Трима. Мъже. Една лелка. Аз, Калоян и този новак. Първото убийство е най – тежко. Прилича на първата любов. Приемеш ли поръчката знаеш, че някой ще бъде наранен. Ти или жертвата – все тая! Наранени ще има и това е част от играта. Още помня моето първо убийство… Забавно, то се припокри с първата ми любов. Всичко започна много, много отдавна. Нямам майка, ни баща. Тоест сигурно имам, ама не ги познавам. Къде са, кои са… не ми и пука. Може и да съм ги гръмнал вече, а не съм разбрал. Представяш ли си да убиеш собственият си баща, а дори да не разбереш… Мисълта ме кара да потръпна. Нищо де, стореното – сторено… ако е сторено. Всъщност, ако знаех щеше да ми е доста по – спокойно. Гръмнал ли съм го или не съм. А майка ми ? Както и да е! За първата любов. Тая с убийството… Илияна е най – красивото човешко същество, което съм виждал. А съм виждал доста. И всичко беше наред. Всичко беше както по филмите и книгите. Питаш как ? Красиво. Нежно. Истинско. Истинско е думата, която така качествено описва началото,  но и краят на всичко. Животът е истински. Смъртта е истинска. За Илияна – по – ниска е от мене, ходеща любов. Обожавам нейните устни. Те си бяха за обожаване. Всеки път, когато моите се впиеха в нейните имах чувството, че ям череши. Големи, месести, сочни, вкусни. Изпълнени с любов, сякаш са расли през всички тия години, за да ги вкуся. Сякаш всичко, за което са създадени е да са мои. Само дето Илияна не беше само тия устни. Тая жена… това момиче беше удивително умно. Чутовно забавна, а прегръдката и беше моят нов дом. Не познавам майчината гръд, но ако можех да се преродя и да избера майка си щях да избера Илияна. Прегръдката й означаваше спокойствие. Целувката – щастие. Погледа – любов. Понякога се чудя, ако не бяха свършили нещата с нея, щях ли да взимам “мокри” поръчки. Тоест щях ли сега да гледам и да душа стичащи се към канала гъби ? Навярно не. Любовта и повръщането имат повече общо от колкото си мислим. И в пъти повече от колкото ни се иска. И от двете боли стомах. Гърлото пресъхва. Целият изсъхваш. Когато свърши любовта искаш само да спиш, за да не мислиш. Когато спреш да драйфаш искаш да спиш… за да не драйфаш. С една дума, когато свърши и едното и другото ти се ще не само да не беше почвало, но да не се повтаря. Едното със сигурност мирише по – добре. Наблюдавайки всичко около себе си не ще и питане кое от двете е. Не съм тука. При Илияна съм. Механично събирам нечий хранителни отхвърлености, а съм при нея. Додрайфа ми се. Не знам дали е повече от миризмата или от мене си. С миризмата май свикнах.Така че остава да е от мен. Все едно! Събирам драйфано. Трябва да мисля за друго, оправдавам се пред себе си. А за тия устни си залужава да се мисли. Мислено си набелязвам утре да и пиша. Сигурен съм, че ще го направя. Ама някак вътрешно усещам, че няма. Все още не знам защо, но по – късно ще разбера,че съм бил прав… даже гласа й няма да чуя повече. Леле, тоя глас! Ако има нещо дето ми липсва, това е нейният глас… и вкусът й. Та, идваме преди 14 часа с елементарна задача. Трима души. Мъже. Една жена. Лелка. Без свидетели. Без шум. Бум! Тряс! Чао! Да, ама не! Другите двама ги срещнах на гарата. Калоян съм го виждал и преди. Кога не помня, но е било по работа. Знам, че стомахът му ще издържи… Извинявайте, че пак ви връщам тука, ама точно в момента стомахът на партньорите ми, ми е важен…Ама все още не знам колко точно. Скоро ще разбера. Един слаб стомах ще ми коства живота. Представяте ли си ? Едно драйфане да ми отнеме живота. На гарата Калоян ми представи новака. Изглежда стабилно момче. Висок. Здрав. Умен. Перфектен е. Не говорим много, заедно сме се запътили към музеят. Имаме осигурен подслон за довечера, трябва само да свършим малко работа. Новакът да види как работим. Да опита манджата, както се казва. От къде да знам, че няма да му е по вкуса ? После спим и на следващият ден изчезваме. Не сме били тук. Никой не ни е виждал и никога няма да идваме. Не познаваме града и той не ни познава. Без покупки, без глезотии. Само работа. Предупредиха ни да сме тихи. При работата и при спането. Когато нараним друг човек физически или психически рядко се замисляме за неговите възприятия. Сякаш само ние имаме емоции. Проблемът е, че всеки от нас мисли така. Аз изкарвам хляба си, разчитайки на това, че жертвата ми няма да усети нищо… или почти нищо. Тя вече е по-малко човек. Така става в живота – правиш някаква тъпотия и търсиш как да се оправдаеш. Не пред другите – пред себе си. Денят на Адриана навярно беше започнал, също като нашите, 16 часа преди сегашният момент. Жена в напреднала възраст, с типично за пола, възрастта и социалното й положение телосложение. Разбирайте ниска и закръглена. Нямам никаква идея как може такъв човек да пречи на някого, но както вече отбелязах съм наемен убиец. Казват ми – чистя. Без въпроси, без да мисля, без да чувствам. За това и получавам толкова поръчки. Върша онова, което друг не би. Тя винаги, казаха ни, идвала първа в музеят и оставала последна в него. Не го доизмислихме. Срамна грешка за човек с толкова опит в сферата, колкото съм аз. Калоян не каза нищо. Новакът държеше да го направим сутринта. Сякаш знаеше какво ще последва. Тоест как ще се почувства, след като поработим… Музеят в този град беше странно разположен. Повечето такива сгради всъщност имат сходни структури. Този беше различен и вместо големи квадратни зали беше съставен от множество малки квадрати, образуващо заедно един дълъг, висок и масивен правоъгълник. Все едно да вземете улица, на която да оставите една от крайните пътни ленти за движение, а другите да разделите на грамадни съседни квадрати. Между оставената лента и всеки от квадратите, по цялата дължина на пътя изграждате и ниска, но масивна и плътна бетонена стена. А от тялото й на всеки няколко метра се издига опора към тавана, който пък те наблюдава от поне 4-5 метра над теб. Всичко наоколо мирише, изглежда и е история. Разположените вътре вази, мечове, медали, икони, картини, столове, знамена. Всичко. Стъклата, вида на сградата… и тя самата. Адриана също е история. Което май личи от безжизненото й тяло, лежащо в един от големите квадрати, окъпано в собствената си кръв и в светлината на изгряващото слънце. – Вижте, Бог веднага си я прибра ! – заяви новакът с леко треперещ глас. Влизаме. Огромната врата, която сама по себе си може да бъде изложена в музея скърца повече от колкото ни се иска. Не помня как се озовах толкова бързо в музея, но знам защо съм тук. Както и очаквах мишената е единственият човек в музея. Забравих да ви кажа, че между всеки от гигантските квадрати, образуващи залите имаше врата. Дървена. По – скоро стъклена с дървена рамка. И тия врати са стари. И те скърцат. Запъват се в плочките на пода (същите като болничните плочки) и при по – силен напън да я отвориш рискуваш бравата да ти остане в ръката. Или по- лошо – стъклото да падне и да те остави без ръка. Избора естествено е да я отвориш малко – колкото да минеш. Ама ние сме трима и бързаме. Трябва да настигнем въпросната Адриана преди да тя да стигне до телефона. А телефони там – колкото искаш(не че ние искахме). Работим бързо, тихо и качествено. Изстрелян куршум в нейна посока кара жената да прибере ръката си, а която бе посегнала към телефона и да се обърне в панически бяг. Писна ми. Едно и също. Все бягат. Твърде често съм го правил. Поне да беше влезнала в някоя от тия големи квадратни зали. Тича пред мен(пред нас) по дълъг и тесен коридор. Все едно да уловиш кокошка в твоя си кокошкарник. Лесна работа. Крием се в някакви храсталаци. Бяха почнали да идват хора. Адриана вече лежеше в някой от квадратите, отредени за антична история, до някаква ваза, която не знам от какво беше направена. Новакът я гръмна. Точно се бях прицелил и чух леко свистене зад себе си. Тя се свелече на земята, а кръвтта и шурна от предната част на тялото й. Край! Чудесно! Поздравих го на бързо, а нашият не трепна. Викам си “мъжко момче”, а той бил изпаднал в шок. С Калоян се забъзахме в обратна посока – време беше да си ходим. Гиганта – не! Гледам нагоре, търсейки очите му, без особен ефект. Погледнах през него и там – камера… Мамка му! Мамка му! Мамка му!… не спрях да го повтарям на глас, докато не видях охранителя да влиза в кабинката си в двора на музея. И после пак. Мамка му! Мамка му! Хубавото е, че сме в друга държава. Измъкнем ли се сега, заминаваме утре сутрин и всичко ще е отлично. Няма как да ни намерят. Затичваме се към входа, който сега ще е изход. Тоест тичаме към изхода. Успешно! Скрихме се в някакви храсти. Чакаме охранителят да си излезне от бараката, за да провери залата, след като е видял трупа на камерите. Много се бави. Явно и тука не си вършат работата, както трябва. Няма да имаме ядове. Ще се отървем! Не знам колко време мина от както сме в храстите, ама и Калоян, и новакът ми стават твърде близки. Трябва да се махна от тука. А усещам, че и те имат нужда от това. Охранителят излезна най- после от кабинката и се запъти към входа на музея. Затвори ли вратата зад себе си-изчезваме! Скръъъъц – отворено. Скръъъ…тряс! Затворено! Ние сме! Не помня да съм минавал толкова път на влизане. Както и да е, виждам изхода. Прилича на арка и се приближава ужасно бързо. Когато човек е изплашен и с повдигнато ниво на адреналина не чува съвсем ясно. Ако добавим в казана и тичане, става особено интересна отвара, чийто ефект е замъглено, целенасочено зрение и, на практика, отсъстващ слух. А понякога има какво да се чуе. Например сирени. Охранителят не работел ? Копелето видяло нещо съмнително на камерата и още преди да провери се обадило на куките. Излезнахме малко преди те да влезнат. Идеалното разминаване. Сигурно и техните съзнания са били замъглени и не са видяли тримата тичащи мъже в обратна на посоката, за която те бързат. Край! У дома сме. Не точно у дома, де – някакъв чужд апартамент. Пием някакво уиски. Не знам от къде се появи, ама май днешният герой го е купил някъде по пътя, докато бягахме от куките. С Калоян сме внимателни – пием глътка по глътка. Гиганта, обаче, се налива зверски. Уиски във водна чаша. Бум! Бум! Бум! Уискито свърши. Почнаха кавги. Кой, кога, какво. Аз пих най – малко и през цялото време си мислех за думите на поръчителя – пазете тишина. Летящите към стената зеленчуци, допринесоха за завършването на нощта. Новият съжаляваше и не спря да се вайка “Какво ми е направила ? Нищо! Нищо! Нищо!” после ние се оказахме виновни, “чудивища” и прочие. Не знам дали от убийството или от уискито, ама не му понесе и в един момент се засили към кенефа. Не стигна. Вулканът изригна, засипвайки стените, вратите и всичко около тях със салата от полусмляни зеленчуци, уиски и стомашни сокове. После си легна. Аз и Калоян започнахме да чистим, за да не ни търсят, понеже пребоядисахме тапетите. Чистим, к’вото чистим, а на вратата се чука. “Полиция! Отворете!” Това ни трябваше. Хванаха ни. Няма какво да правим – отваряме. – Добър вечер, г-н полицай! – Казвам с престорена вежливост. – Уау ! Какво смърди така ? – пита униформеният ? – Вечерята ни – отговарям – не сме добри готвачи. Куката усети иронията. Тръгна да влиза, а когато полицай пожелае нещо такова, няма какво да направиш – пускаш го. Влезна и видя все още залепената за стената храна(бяхме заети да чистим пода, щото трябваше да стъпваме някъде). – Възрастната жена от горния етаж се е оплакала от висок шум, караници. Какво толкова празнувате ? – Успешен ден на работа – отговарям. Не беше лъжа. Предупреждение. После прасето си тръгна. Леле, това беше близо. Доизчистваме и изчезваме. Ще спим по пътя. Гиганта се пробуди. Едва, едва се насочи към тоалетната, която цяла нощ сме чистили, а сега от там пак се чуват ония гадни звуци. Всичко почна от начало. Точно сме си опаковали багажа, а той май не осъзнава какво се случи снощи. Полицията дойде ! Почука на нашата врата, а ние убихме оная жена в музея. Там има камери! Точно с тия думи опитвах да убедя новия да си стегне багажа и да се изнизва, заедно с нас, докато още можем да го направим. …ако можем… Тичаме по стълбите надолу, все едно не вчера бяхме убили оная жена, а сега. Все едно чистихме не драйфано, а нейните останки. На третият етаж сме. Слизаме. Аз си мисля пак за Илияна. Защо ? Не знам! Уникален глупак съм. Убиец, бягащ от града на местопрестъплението, а мисля за някакво си момиче. Срещнах я преди толкова много години…И толкова много са минали, от както я видях за последно. Все още мога да си спомня как изглеждаха прекрасните й пъстри очи, миг преди в тях да потекат последните сълзи, които тя е изплакала пред мен. – Искам да се разделим. – казах й. – Не, заради теб, а заради мен. Беше вярно. Исках да започна сегашната си кариера, а не мислех че е редно да докосвам тази светица с кървавите си ръце, нито да храня нейните деца с кървави пари. И въпреки, че беше 110% истина тя не повярва… Че кой би ? Това е най – тъпото и изтъркано възможно оправдание за раздяла с някого. “Не си ти, аз съм.” – Мислех, че си по-креативен – заяви тя с треперещи глас и очи. – Мислех, че поне в раздялата ще ми дадеш всичко от себе си. Беше права. Никога не и дадох изцяло себе си. Сега тичам по някакви стълби и ми се ще да бях останал там  – в нейната прегръдка. В нея. Вече е невъзможно. Надявам се поне да не бъда арестуван. Да не ме хванат жив. Искам да умра и да се преродя, като нейно дете. Тогава цялата й любов ще е моя. Ще я притежавам по свой си, извратен начин. Отваряме врата на входа. Все така забързани. Вятъра раздухва коженото ми яке, разкривайки единственият пистолет, който е у нас. Моят. Останалите оръжия са в колата, която ни чака от другата страна на улицата. Някакво странно оживление по малката уличка. Направи ми впечатление, но не ще да е важно точно в този момент. Отварям задната врата и заедно с Калоян хвърляме гиганта на седалката. Последван от багажите ни. Един сак. Два. Три. Калоян отваря вратата пред него и сяда, а аз трябва да обиколя автомобилът, за да заема шофьорското място. Заставам съвсем близо да вратата и чувам зловещото. – Не мърдай ! Езикът е френски, но го разбрах чудесно. – Умри, свиня! – е моят отговор, на чист български език. С дясната си ръка посягам към препасаният от ляво на гърдите ми Зиг Зауър. Ръката ми се изстреля назад. Нещо се беше впило в рамото ми и не желаеше да пусне от зловещата си кървава захапка. Още едно такова хищническо нападение ме свали на земята, със плашеща ме сила. Посегнах да взема Зиг Зауъра с лявата си ръка, за да се защитя. Тогава разбрах какво ме беше нахапало. Куршумите на френският полицай бяха влезнали последователно в дясното ми рамо, а после в десният ми бял дроб. Посягайки към пистолета усетих още един куршум да прониква в лявата половина на тялото ми. Чувах множество други куршуми, свистене на гуми и сирени. Тоя полицай обаче не се отказваше. Един след друг със страшна скорост в гърдите ми се забиваха самолети. После се чу щракане, като от незареден детски пистолет с капси. Само дето не беше детски и не беше с капси. Щрак! Щрак! Светът изчезваше, а всичко пред мен беше Илияна. Грешният път, по който поех. И пак Илияна. Клепачите ми натежаха и никога повече не се отвориха. Край.

Сподели този Фрагмент с приятел 🙂

Смъртта ми

май 10, 2015

Последвай ме 

Share This