Време за прочитане: 19 мин. Стая 71Б

by Feb 21, 2018Проза0 comments

h

Позвъняването на телефона ми ме откъсна от транса, в който ме беше докарала звучащата в ушите ми музика. Имам навика, където и да ходя и каквото и да правя да слушам нещо. Тази вечер не беше изключение.

–  Къде си? – попита ме.
-So close, no matter how far… – изпях фалшиво и с тежък акцент, в отговор на въпроса ти.
– Лазаре, след малко си тръгвам.
– Спокойно де, идвам. Близо съм. Дай ми 2 минути.

Закъснях с осем. Осем минути, за които, тогава не съзнавах и не предполагах, щях да слушам година и половина.

Музиката ми беше прекъсната отново. Този път аз издърпах слушалките. Прекрачих един от входовете на „Безкрайната градина“, но не знаех къде точно си. Трябваше да попитам.

-Къде ме чакаш?
– Тук съм. В „Безкрайната градина“. На третата пейка от лявата страна.
-Видях те. Идвам.

Всъщност те видях в мига, в който набрах номера ти и вдигнах поглед от телефона. Въпреки това не затворих. Макар да ме очакваше цяла вечер с теб и да те виждах на двадесетина метра пред себе си, исках да те чуя. За още един миг.

Неписан закон е, че първата любов не се получава, но учи на много. Нямаше обаче кой да ми каже, че боли толкова. Да мислиш, че обичаш е едно. Да се влюбиш от първото обаждане, от първата среща, от първата прегръдка, от първата целувка, от първата усмивка… това е съвсем друго.

– Осем минути, Лазаре!
– Красива си!

И, мамка му, наистина си. Шеговитият тон на забележката ти, премина в голяма, искрена усмивка. Правите ти бели зъби бяха едно от нещата, които подчертават красивата ти усмивка. Другото е тръпчинката от ляво на привлекателните ти устни. Къс от щастието.

Къс щастие, който вече не виждам другаде, освен във въображението си. В мечтите. В спомените. В желанията. В страховете. Един безкраен кръговрат. От спомени, толкова далечни, че вече не знам дали не съм си ги измислил. Спомени, в които ходиш боса по асфалта. Спомени, в които ме обичаш. Спомени, в които съзнавам, че не съм прав, но не се извинявам. Спомени, в които си до мен. Спомени, от които се страхувам. Страхувам се, че ще те изгубя. После разбирам, че вече е късно за това, но страха остава. Страхувам се, че ще се върна пак при тези спомени. Страхувам се, че съм си ги измислил. Страхувам се, че са спомени за неща, които никога не са се случили. Страхувам се, че са плод на богатото ми въображение.

Но не е възможно. Не е възможно толкова много да обичам плод на въображението си. Не е! Не вярвам! Отричам!

Спомените, въображението или каквото е отговорно за приствието на тези картини в главата ми, изпуска как точно стигнахме до тук, но усещам ръцете ти на тила си. Усещам как косата ти се разлива между пръстите ми. Усещам как устните ти жадно пият от моите. Как моите се борят също толкова яростно за всяка секунда власт. За всяка секунда любов.

Вече не помня вкуса ти. Не помня и гласа ти. Не помня дори уханието. Имам само тези все по-объркани смесици на мечти и спомени, на онова, което е можело да се случи и онова, което се е случило, нa онова, което ми се е искало да се случи и онова, което се случи въпреки моите желания.

Всички тези картини се сливат в една. Тази картина е винаги красива. Красива е, защото тя си ти. С усмивка на лицето. С тръпчинката – щастие. С ръката ти в моята. С пръстите ни, преплетени така, както се преплитаха телата ни. В тази картина си боса. Ходим в центъра на София, а аз държа обувките ти в едната ръка и твоята – в другата. И тази картина винаги, винаги, винаги бяга, изчезва, изпарява се. Така, както направи и ти. А аз все още стоя със затворени очи и се опитвам да събера парчетата, да нарисувам картината, да напиша разказа, да …

***

            Както винаги, така и този път, „Безкрайната градина“ ме доведе, до края на всичко, което някога съм ценял. Доведе ме до мястото, където си казваме последно „чао“.  Но нека не се залъгваме. Когато отношения като тези биват преустановени, никой не казва „чао“, никой не иска да е слаб, да е отдолу, да загуби.  В края на „Безкрайната градина“ този път ме очакваше различен резултат. Всеки друг път, в който те виждам толкова истинска, толкова близо, редом с изгарящото желание да те целуна отново, и да си спомня вкусът на истинската любов, изпитвам страх. Страх от осъзнаването на някакво много дълбоко ниво, че всичко е сън. Че не те виждам, че не си на ръка разстояние, че не мога да усетя аромата ти, че утре пак ще те скрия зад наркозависима купонджийка, ще те оставя да събираш прах на мястото на любимата си книга, ще бъдеш пиратско съкровище, което най-бурните неврони на мозъка ми изравят всяка нощ, само за да мога да видя отново колко блестящо и недостижимо е то за мен.

Днес е различно. Твърде различно. Плашещо различно.

Събуди ме глас. Женски глас. Всичко в мен е уверено, че това е твоят глас. Но, реално аз не го помня. Следователно няма как да знам дали е така. Осъзнавах само изтръпването на всичките си крайници, сковаването на тялото, препотяването на дланите, студените вълни по гърба, свиването под лъжичката, шокът, който се изписа на лицето ми, сълзите от притеснение, че може да те видя пак. Разбира се, всички тези реакции, може да се дължат на факта, че гласа се чу сякаш от мегафон.

– Добре дошъл в стая 71Б! – повтори гласа.

Редом с всичко останало, което почувствах, чак сега, с разсънването си, усетих, че съм облечен само с дънки, които са ми големи и леко закриват голите ми стъпала. Усетих мразовитите плочки под себе си. Мигом отворих очи, и отскочих назад в паника. С отварянето на очите ми, светнаха и луминсцентните лампи, които озариха цялата стая. Бяла, празна стая. Без мебели, без прозорци, без врата, без отвор в пода, без вентилационна шахта. Едновременно с глътка тежък, плътен въздух, в дробовете ми нахлу студ. Стаята е смразяващо студена. Ако имаше прозорци, със сигурност щяха да са заскрежени, но единственото, което би могло да покаже на страничен наблюдател температурата на стаята, бяха малките облачета топъл въздух, които излиза от ноздрите и устата ми. Стаята беше бяла. Като Февруари. Като зимата.

„Няма как да се намирам в тази стая! Няма вход и няма изход. Освен, ако не са я изградили около мен, докато спя, няма как да се намирам в тази стая! Няма как! Сънувам! Сънувам! Сънувам!“  – минава през съзнанието ми. Но студа е твърде реален. Тялото ми твърде реално се тресе, в резултат на ниските температури.

Колкото и да си повтарях, че това не е реалност, че не се случва, стаята продължи да бъде там. А аз – в нея. Стените не помръднаха, не се размиха, не се оказах другаде, ти не се появи, а аз не се събудих. Въпреки ниската температура на стаята, отново усетих студените вълни, минали по гърба ми преди минути, при мисълта, че си до мен. Този път, породени от страх. От ужас. От паника. Започнах да крещя.

„Кои сте вие? Какво искате? Говорете!“

Тишина.

„Кои сте вие?!“ – въздухът около мен сякаш поглъщаше думите ми. Дори сам не можех да чуя колко силно крещя. Когато ме заболя гърлото от студа или от крясъците, установих, че само се изморявам, че стаята сякаш беше самостоятелно съществуваща и че тя самата поглъщаше всяка моя дума. А отговор не получавах. Сякаш, колкото по-силно крещях, толкова по-тихо се чувах. Сякаш, колкото повече енергия хабях, толкова по-силна ставаше тя. Толкова, повече искаше да крещя, за да поглъне енергията ми. Да ме победи. В отчаянието си започнах да блъскам по стените, да опитвам да ги избутам, да ги ритам, но те не помръдваха. Исках само да излезна.  Нямам понятие колко време ритах и блъсках, и удрях. Помня само чувството, което се породи у мен. Чувството, че няма как да изляза, че съдбата ми зависи от нечия чужда воля. Когато осъзнах, че стаята се засища и подсилва от изхабената от мен енергия, че ударите ми по нея бяха тъпи, глухи и безсилни, също като крясъците ми, се облегнах на една от стените. Измореното ми тяло естествено се спусна надолу. Раздвижената в тялото ми кръв и адреналина все още ме топлеха. Скоро емоциите и мускулите ми се успокоиха, адреналина, изпълнил тялото ми, се поуспокои и започнах да мисля трезво.  В този момент осъзнах, че няма значение колко блъскам, ритам и викам, има само един начин да изляза от Стая 71Б и той бе да ми бъде позволено. Започнах отново да треперя. От студа. От страх. От усещането, че нищо не зависи от мен. Безизходицата води до отчаяние. Отчаянието води до сълзи. Тук няма изход. А този проклет глас. Сигурен съм, че е твоят. Сигурен съм, че е твоят. Сигурен съм, че….

След толкова интензивни физически движения, по естествен път идват, умора и глад. Те, редом с леденината успяха да ме притиснат към земята. Да ме укротят. Да ме обезсилят.

Мисълта за гласа ти, макар и разпрострял се така зловещо из още по-зловещата стая, успя да ме унесе и приспи. Неспокойният ми сън, ме доведе пак при теб. Като мое едиствено спасение. Като любимо място.

Нямам идея как точно го установих, но в сънищата си просто знаем нещата. Аз знам, че на този ден, преди три години, те видях за първи път. В лилав плетен пуловер, черно палто, светли дънки и черни обувки. Вървиш до мен, облечена в топли дрехи, обгърната от погледа ми. Не спираш да се смееш, да ми се усмихваш. Всеки път, в който видя тръпчинката ти, погледа ми потъва в нея. Миг по-късно започва да те гали по цялото лице, докато целуне твоят поглед. Това се повтаряше отново и отново, и отново, и отново. Всеки път, в който се засмиваше. Всеки път, в който ме поглеждаше. И с всяка твоя усмивка, с всеки следващ път, в който се засмиваше, всеки път, в който позволяваше на погледа ми да целуна твоят, да потъне в него… аз се влюбвах. Влюбвах се силно, необратимо, вечно. С малки стъпки, към безкрая.  Но днес, три години по-късно, стоя сам пред някакво заведение в София. Ти си вътре. Със своя приятелка. Пак се смееш. Погледа ми отново се потапя в тръпчинката ти. Но този път, не излиза. Сякаш се дави. Давя се и аз. В липсата ти. В невъзможността да те прегърна. Да те целуна. Да бъдеш моя. Очите ми се напълниха със сълзи, но не им позволих да излезнат. Исках да ме погледнеш поне за миг, но не исках да ме виждаш как надничам през витрините, зъзнейки, докато ти се смееш в топлият бар.

„Идиот!“ – помислих си – „Даже и тя ти го каза.“ Спомних си как през смях рисувахме по ръцете си като малки деца.  Аз съм идиот. Твоят идиот.  Дори го написа на ръката ми.

„♥ МОЯТ ИДИОТ“

Най после разбрах защо февруари е месеца на любовта. Причината била много проста. Любовта е предвестник на пролетта. Но след пролетта, идва горещото лятото, което изпепелява всичко. Логично, следва есента, а след нея зимата. Зима, противно на онова, което казва Фредерик Бегбеде, продължаваща много повече от три години. Вечна зима. Февруари е Любов, а Любовта е зима.

Сълзите в сънят ми се сляха с тези, които течаха от очите ми, в бялата стая.

– Добре дошъл в стая 71Б! – ме събуди отново.

Чувство на ужас прегърна и разтресе тялото ми. Болка във всички крайници ме блъсна и застави да остана на земята. А се мъчех да стана. Бях измръзнал до болка. Опитах да се изправя отново, но без никакъв успех. Докато лежах, притиснат от болката, на цената на голямо страдание, обходих стаята с поглед. Установих, че се намирам в средата й, макар, да бях сигурен, че заспах облегнат на някоя от стените.

„Ето. Сънувам. Стаята няма входове, няма кой да ме е преместил, а хората не се местят толкова много в съня си. Аз със сигурност. Значи сънувам. Остава само да се събудя.“

„Ето сега!“

Нищо.

„Сега!“

Нищо.

„Сегаааа!“

Нищо.

Опитите ми да се събудя бяха прекъснати от кратката, но важна мисъл.

„Не е студено.“

Студа ме беше притиснал преди да заспя. Крайниците ме болят като от премръзване, но не усещам студ. Вече не. Опитах да мина мислено през всяка една част от тялото си, за да проверя дали не мога да повдигна крак или ръка, да мръдна пръст. Неуспешно. Единственото, което установих бе, че горната част на дясната ръка, точно под пръстите ме боли много. Пареща болка, като от десетки минатюрни пробождания на кожата.  Точно там, където преди 3 години пишеше ти.

„♥ МОЯТ ИДИОТ“ – помислих си с умиление към спомена.

Вниманието ми пак се насочи към парещата болка.  Миг по-късно се досетих от къде ми е позната тя. Това е болката, която усещаш повреме и след татуиране. Няма кой да ме е татуирал. Щях да усетя. Щях да се събудя. Трябваше да погледна ръката си.

Съня, който сънувах, придобиваше твърде реалистични характерстики. Твърде силна сетивност към температурни промени, твърде осезаема болка, твърде много реалистичност. Въпреки доскорошното ми спокойствие от знанието, че мога да разочаровам Стаята, като не се боря да изляза, като кротувам и не изразходвам енергия, се ужасих при осъзнаването (отново твърде реално), че това все по-малко прилича на сън.

Измъчих цялото си тяло, само за да мога да повдигна дясната си ръка дотолкова, че да съм способен да я видя. Когато тялото ти е приковано към земята, естествената посока на погледа е нагоре. Това означава, че беше необоходимо да вдигна дланата си над тялото, което препречва пътя на зрението към нея. Никога не съм знаел, че мога да изтърпя такова количество болка.

Това, което видях изписано върху кожата си, ме накара да изгубя всякаква концентрация. Ръката ми падна обратно там, където лежеше до скоро. Изпълнените ми със сълзи от болка очи, продължаваха да изпращат в мозъка сигнала за онова, което бяха видели. Картината просто се повтаряше отново и отново в съзнанието ми, докато не останата там, като графит на стена.  Не повярвах.

„Затворник ли съм?“

Върпеки по-високите температури в Стаята, усетих лед да се разхожда по целият ми гръбнак. Крачка по крачка. Без да бърза. Отгоре до долу. После – обратно. Трябваше да видя отново надписа обграден от зачервена кожа. Трябваше да се уверя. Опитах веднъж. После втори път. Най-после успях да вдигна ръка. В мига, в който погледа ми срещна надписа, лампите изгаснаха. Настана абсолютен мрак.

Сигурен съм обаче, че надписа беше там.

„Стая 71Б“.

„Искам да изляза. Искам да се събудя.“ – мина през изтормозеното ми съзнание.

***

Лежах твърде дълго изморен, ужасен, дърпан от болка към земята. Бучките лед се разхождаха твърде дълго по гръбначният ми стълб. Съзнанието ми твърде дълго се  бореше да надвие болката, страха, умората и глада. Безуспешно.

Заспал съм.

Обикновено сънувам странни неща, но този път картините, които виждах бяха несравними. Непознати. Бях притежание на чувство. Чувство на вина. Толкова мощно. Толкова всесилно. То ме управляваше. Бях продал всичко, което притежавам. Отново днес. В студената февруарска нощ бях облечен единствено с чифт скъсани и мръсни дънки. Сега аз бях бос… не ходех по асфалта, а в снега. Всичко, което притежавах, бях превърнал в рози. Стоях под прозореца ти и крещях името ти. А ти не се появяваше. С треперещи ръце извадих смачкана кутия цигари от джоба си и запалих.

Дори в съня си усетих колко смешен бих изглеждал отстрани. Колко смешен бих изглеждал, ако ме видиш така. Но разбрах!

Разбрах.

Чувството на вина ме контролираше. Всичко това беше извинение.

Аз бях бедният художник от любимата ти руска песен. А всички тези листа на рози, изписващи „Твоят идиот“ бяха извинение. Надпис, създаден от фрагменти.

Фрагменти от всяка роза, която ти дължа.
Фрагменти от всяко извинение, което ти дължа.
Фрагменти от всяка целувка, която не съм ти дал.
Фрагменти от всеки подарък без повод, който не съм направил.
Фрагменти от нас.
Фрагменти от мен.

Погледнах отново нагоре. И там беше ти. С усмивка, с тръпчинката – щастие, с безкрайните си кичури женственост. Изпълнена с умиление. В мига, в който усети целувката на погледа ми, върху твоят, ти полетя надолу. А аз, точно като на сън, полетях нагоре, за да те спася. Очаквах силен удар при сблъсъка на телата ни, но те просто минаха едно през друго. Паничекси погледнах надолу, но теб вече те нямаше. Кола мина с бясна скорост през розите.

Написаното от мен – „Твоят идиот“ – изчезна. Във всички посоки полетяха фрагменти рози, обсипани с кален сняг. Първо по-бавно, а после – изведнъж, розовите листенца се подредиха в друг надпис. Надпис, който ме викаше към себе си. Надпис, на който нямах нито силата, нито способността да откажа.

„Стая 71Б“.

Събудих се в дълъг, слабо осветен, студен, ужасяващ коридор. Приличаше на коридор на болница. Безкраен и страховит болничен коридор. В далечината чух женски смях. Не помня гласа ти, нито смеха ти, но въпреки това, кълна се, беше твоят смях.

Побиха ме тръпки.

Смеха се превърна в глас, а гласа – в говор.

– Добре дошъл в Стая 71Б. Чакам те в „Безкрайната градина“. На третата пейка, от лявата страна.

На стената до себе си, видях светещ знак. Беше досущ като тези, които американците използват, за да те насочат към шатрата на цирка и към киносалона. Между въртящите се бели светлинки, светеше жълт надпис, на фона на червената стрелка, която беше самият знак.

„Към Безкрайната градина“

Стрелката беше насочена в същата посока, от която дойде смеха ти. А после и гласа ти.

„Чакам те в „Безкрайната Градина. На третата пейка, от лявата страна.“ – спомних си какво каза гласа ти, идващ от мрака на коридора.

Започнах да въря неуверено към тъмнината. Първата крачка беше най-трудна. Последва втора. Трета. След това просто започнах да стъпвам все по-уверено и по-уверено. Потъвайки все повече и повече в непрогледен мрак.

– Лазаре, след малко си тръгвам.

„Спокойно де, идвам. Близо съм. Дай ми 2 минути.“ – казах си на ум. Спомена ме разтрои и очите ми се напълниха със сълзи. Въпреки това продължих. Все по-напред и по-напред. Без да виждам абсолютно нищо.

– Минаха ти осемте минути.

Мракът изчезна. Прокуден, съкрушен, унищожен от ярки луминисцентни лампи. Гледайки напред можех да видя, как светлината се появява във все по-отдалечени точки на, вече бях сигурен, безкрайният коридор.

– Тръгвам си, Лазаре.
– Идвам! – изкрещях с надеждата, че ще ме чуеш.

Без да го искам, без да се опитвам, без да усещам натовареност в краката си, започнах да тичам. Към невидимият край на болничният коридор. Тичах към „Безкрайната градина“. Тичах към теб.  Колкото повече бързах, толкова повече усещах, че това реално не ми коства никакви усилия. Краката ми действаха на автопилот, сякаш някой друг ги управлява, сякаш някой друг понася цената на умората, на задъхването, на причерняването около очите. Когато осъзнах, че нямам абсолютно никакъв контрол върху посоката и скоростта на движение, започнах да се оглеждам. Като всеки болничен коридор и в този имаше врата към кабинет, на всеки няколко метра. До всяка врата имаше часовник. С голям бял циферблат и дебели стрелки. Две черни и една червена. Нито един от тези часовници не работеше. Стрелките на всеки от тях сочеха към едно и също място. Малката стрелка сочеше към 2, голямата – 21, а секундарника – 8. 02:21:08.

Повече се притесних от надписите по вратите. В болниците на всеки кабинет е изписано името на лекарят, с който ще се срещнете, ако отворите вратата, както и специалността му.

На всяка от тези врати пишеше едно и също нещо.

„Стая 71Б“.

В мига, в който установих това, очите ми станаха неспособни да си намерят почивка. Надявах се поне една стая да е с различен надпис. Поне един часовник да показва друг час.

„Стая 71Б“. 02:21:08

„Стая 71Б“. 02:21:08

„Стая 71Б“. 02:21:08

„Стая 71Б“. 02:21:08

……………………………………..

За пореден път на лицето ми се изписа ужас. Тялото ми полетя с огромна скорост напред. Бях се спънал. Грешно съм вярвал, че не аз управлявам движението си. Разсеял съм се от заобикалящото ме пространство и не съм видял някакъв предмет пред себе си. Усетих тъпа болка в дясното си стъпало и полетях напред.

***

Приземих се рязко. На неочаквано място. Приземих се в леглото си.

„Било е сън. Знаех си!“

Обикновено, когато се събуждам, предпочитам да полежа малко, за да успея да свикна с факта, че съм се събудил. Днес не. Тази сутрин побързах да отида в банята, за да си измия очите. Исках да се уверя, че съм сънувал, че такива неща не могат да се случват. Че Стая 71Б е плод на измореното ми съзнание. Че няма от какво да се страхувам. Че всичко е наред.

Пристъпих бавно към банята. Запалих лампата, преди да отворя вратата. Открехнах я мудно, изпълнен със спокойствие от факта, че се намирам у дома. Няколко крачки напред ме отведоха до мивката. Пуснах леко студената вода и започнах да я събирам в шепи. Щом се напълниха, плиснах водата в лицето си. Студената течност, разбуди сетивата ми. Повторих движението няколко пъти. Заедно със сънливостта ми, чувството на паника също започна да си отива.

Опрях ръцете си в края на мивката, стискайки я, сякаш да се уверя, че е там. От лицето ми течеше вода, която избърсах с лявата си ръка. Спускайки поглед надолу, единственото нещо, което привлече вниманието ми, беше черно петно, върху кожата на дясната ми ръка. Точно в началото на пръстите.

Едновременно с поредното избърсване на лицето ми, черното петно започна да придобива форма.

Беше надпис.

„Стая 71Б“

 

 

Сподели този Фрагмент с приятел 🙂

Време за прочитане: 19 мин. Стая 71Б

by Feb 21, 2018Проза0 comments

Последвай ме 

Share This