Con Las Ganas

Oct 31, 2017

h

Ноември или Март. Не знам. Затопляше ли се или застудяваше – не помня. Помня, че не беше топло. Не беше и студено.
Звъня ти.
– Няма да дойда.
– Добре.
Знаеше, че съм там. Знаеше, че ще те догоня. И си тръгна. А аз, глупака, стоя зад ъгъла на блока ти и наблюдавам танца на дупенцето ти – отляво надясно и отгоре надолу. И с всяко поклащане, целта ми – ти – се отдалечаваше. Малко по малко, докато спрях да виждам и да мога да се наслаждавам на съвършените ти форми. Както навярно си спомняш, от “Няма да мога да дойда.” до това да тичам след теб, за да не изчезнеш в мъглата, разликата беше просто едно “Добре” и привидно уверенето ти насочване към нищото, просто далеч от мен.
Съвсем скоро бях до теб – задъхан и питащ.
– Просто така ли ще си тръгнеш?
– Знаех, че ще дойдеш. – отговори ми уверено и мъдро.

Мисля, следователно съществуваш.

В спомените. Бляновете. Желанията. Сънищата.

Същестуваш.

– Антропоцентризъм е… – започнах важно да разяснявам.
– Знам какво е антропоцентризъм, Лазаре.
Не издържах и те целунах. Красива си, но мамка му, колко много се отличаваш от всички други. Всичките книги, които си прочела, всичките красиви думи, които знаеш. Как ме разбираше, дори когато аз не се разбирах.  Продължих да ти чета курсовата си работа. Убеждението ми, че няма смисъл, понеже не я разбираш се изпари, също както самочувствието, че съм по-умен от теб. Бях горд, че си там до мен. В малкото заведение, в което се бяхме озовали, за да не ми е студено. На мен, не на теб. Бях облечен с белия си суичер. Любимият на теб, не на мен. Ти, както винаги, пиеше мляко с нес, аз – кола.

Същестуваваш, а те няма. И бляновете, и сънищата, и желанията, и спомените също ги няма. Поне не с теб.
След като си тръгна научих толкова много. Докато се опитвах да те забравя до такава степен усъвършенствах уменията си в съблазняването, че накрая установих, че нямам никакви умения. Никога не са ми трябвали. Да съблазниш жена е лесно. Само глупаците и страхлвиците не могат да го постигнат. На мен ми се получава, въпреки че ме е страх. Явно не съм глупак. Всъщност, ти ме научи. Не ти угаждах за нищо. За това сега угаждам на всяка от тях. За всичко. Парче шоколад, картофки от моите, цветя, по-бързо, по-бавно, по-нежно, по-грубо. Мога, както ти ми заяви много преди да се окажем във връзка, да бъда всяко нещо, което тя си представя, че съм. Мога, и съм всичко и всеки. Ти ме научи. Да лъжа, да бягам, когато ме искат, да пуша…да пиша. А сега имаш наглостта да питаш как съм. Според теб как съм, щом пуша…щом пиша?

Съблазънта, оказа се, не е проблем. Никога не е била. Да съблазниш жена, когато нямаш пари е проблем. Реално, предлагаш само себе си. Няма ги екскурзиите, вечерите в ресторанти с красива гледка и сервитьори, чийто социален статус е снижен почти до този на робите, а заплатите – надути до тези на програмистите. Няма шопинг, нямаш и кола, с която да я разнообразиш, да отидете поне до Копитото. Имаш себе си. Трамвай номер 5. И метрото. Някой и друг мол, в който бившия й приятел й е купувал всяка пожелана рокля, а в по-лошия случай – тя сама си ги е купувала. И си ги купува и днес. Ако ги беше купувал той, разчиташ на характера си, за да притъпиш спомените, които се пораждат у нея. Когато тя сама си купува роклите, всеки път, когато чуеш пиукането на POS терминала, ставаш все по-малко мъж. Мъжът трябва да има пари. Не да разчита на тях, но да ги има.

Съблазняването на жена е като лова на птици. Трябва да бъдеш там. Неподвижен. Тих. Разбиращ. Поглъщащ с поглед всяко нейно движение. Нека свикне с теб. Нека види, че няма страшно. Нека ти се довери. Тогава стреляш. Но да съблазниш жена, когато нямаш пари е като да отидеш на лов без оръжие, без примамка, без дори натрошен хляб, с който да подканиш птичката да се приближи. Няма как да свикне с присъствието ти, ако стои на разстояние от теб. А когато нямаш примамка, нито дори натрошен хляб, тя няма защо да се приближава. Ти си повече заплаха, отколкото привлекателен елемент от заобикалящата среда. Все пак си тръгнал на лов и стоиш там. Надяваш се птичката да дойде сама. Без причина. Просто защото си там от достатъчно дълго и някак си се слял със средата и тя вече не те вижда като заплаха.

В живота, обаче, влизаме изпълнени с идеали, аспирации, блянове, мечти, а излизаме разочаровани и цинични. Любовта, също като всичко останало на Земята, не изпуска възможността си да ни разочарова. Често мисля върху това как нещо все недостига. Време, ситуация, желание, енергия… и всичко се свежда до едно грозно, цинично, грубо заключение. Не стигат пари. А може би просто аз съм глупак. Може би с опита, който имам трябваше вече да знам, че хората са сложни същества, че любовта си е любов, но памперсите имат своята цена и ако ти не можеш да си ги позволиш някой друг ще ги осигури. Нелицеприятният цинизъм е обгърнал всичко. “Красива си” вече не е комплимент, който работи. Виж, друго е да кажеш “искам да те чукам”. Очите светват, устните се разтварят, за да мине по тях езика, бартолиновите жлези започват да изпълняват функциите си. Да, “искам да те чукам” е може би най-силната фраза, която можеш да използваш. Особено, ако си способен да го кажеш без нищо в теб да трепне. Всъщност, само в този случай.

Резултатът, който ще достигнеш, когато й заявиш, че искаш да я чукаш, няма да е по-различен от изказаните от теб думи. Начинът, по който се бориш за нещо, обуславя онова, което ще получиш. Този резултат, разбира се, е възможен, само ако не се появи някой, който ловува, с добро ловно оборудване. Докато ти стоиш там като идиот, опитвайки се да се превърнеш в част от обикалящата птичката ти среда, някой друг идва, вдига пушката и стреля. Твоята птичка остава спомен. Когато се замислиш, осъзнаваш, че тя никога не е била твоя. Ти си опитал да влезнеш в нейният свят, да станеш част от нейната заобикаляща среда. Ти си бил много повече нейн, отколкото тя – твоя. Тя, всъщност, никога не е била. Прекарали сте известно време заедно, насладили сте се на присъствието си. Нищо повече. За да уловиш птичка без необходимото снаражение, трябва или да опитваш много и постоянно, или да имаш клетка… но от клетката тя ще избяга. Рано или късно.

И тук идва цинизмът. Отново. Докато опознаваш света, мислиш… не, не – вярваш, че любовта е игра между двама души. Колкото повече си опознал живота, толкова повече се убеждваш в погрешността на това твърдение. Любовта е игра между всички ловци и всички птички, които съдбата е решила да срещне. Докато ти нямаш необходимото снаражение, играта е сложна. За едни снаражението е колата, която тати им е купил, други разчитат на апартаменти, дрехи и широк кръг от приятели, с които да грабнат птичката, когато тя им се изпречи на пътя.

Аз имам думи.

С думите си изкарвам хляба.

С думите, си печеля и оргазмите.

За това се опитвам да уча думи. На български, на английски, на италиански, на френски, на испански.

Te quiero desnuda sobre la mesa. – Искам те гола на масата. Префърцуненото и испанско(четете, впечатляващо и интересно) “искам да те чукам”. Тествано – работи.
Te necesito. – Нуждая се от теб. Пак испански. Тествано – работи.

Откакто те няма и откакто работя в маркетинга, редом с всичко останало, което научих, до съвършенство се научих да лъжа. А аз, както знаеш, не обичам да лъжа. Някак, обаче, трябва да си изкарвам хляба…и да си печеля оргазмите. Думи, думи, думи.

Сред всички тези думи, има една, която не е лъжа. Една, която не лъжа. Las Ganas. В испанския, очевидно, както в английския определителният член стои пред думата. На английски Las Ganas се превежда като The Desire. На български думата е една. Желанието. То. Единственото.

Единствената, която не лъжа. Единствената, която не ми вярва.

– Какво правиш?
Много добре знаех какво прави. Стояхме в една и съща зала. Слушахме една и съща скучна лекция. Тя беше на достатъчно близко разстояние, за да ме чуе, ако я заговоря, но достатъчно далеч, за да ме чуят и другите в залата. Реших да й пиша. Исках я. Искам я. Новото момиче в групата. Пожела да бъде включена в мини-обществото ни във Facebook. Бях там и я приех. На секундата. Веднага след това и пратих покана за приятелство. Тя прие… след няколко минути.
– Слушам някаква скучна лекция. Ами ти?
Възприе шегата. Чудесно. Ама е нова, не съм сигурен, че изобщо е наясно с факта, че съм на няколко метра от нея.
– Я! И аз. – последвано от твърде много захилени емотикони.

Разговора потръгна. Приятна е. Забавна и умна. Нямам търпение да чуя гласа й.

Пускат ни в почивка. В коридора ме подминава. Един път. После втори. Тя май наистина не е наясно, че съм стоял до нея през цялото време.

– Само във Facebook ли ще си говорим? – опитах да започна разговор.

Не помня какво ми отговори, но помня, че се измъкна. Това се случи преди три или четири години. От тогава тя винаги ми се измъква. Винаги е близо, а всъщност – далеч. Макар по онова време да не знаех думата, още от този разговор тя се превърна в Las Ganas. Желанието. Единственото.
Забавен факт: без определителният си член, думатата ganas, означава да получиш, да вземеш. да спечелиш. Ganas е награда. Las Ganas за мен е най-голямата награда. Единствената.

Мисля, следователно съществуваш.

Пишем си рядко. Чуваме се още по-рядко. Редките ни срещи постепенно се превърнаха в ежемесечна традиция. Да, веднъж на месец. Когато я видя, обаче, няма нужда от престореност. Мога да съм себе си. Несъвършен.

Да, веднъж на месец е твърде недостатъчно, за да се превърна в част от заобикалящата среда. Твърде недостатъчно, за да уловя птичката.

Но аз мисля. Следователно съществуваш. Следователно, желанието ми не изчезва. Единствено думите ми се топят в нищото. Ти все така оставаш тук. В мислите ми. Но ти не си като другите птички. Отлиташ често и надалеч. Връщаш се само за да видиш дали съм още тук. И аз съм. И все така, единственото, което имам съм си аз. Аз и думите.

А думите рядко се материализират. Само в моето съзнание ти си Las Ganas. За всички други las ganas е просто израз. “Това е желанието ми”. А желанията са непостоянни и се менят. Моите не. Ти винаги ще останеш Las Ganas.

В някой красив слънчев ден, отдалечен с множество години от днешният, ще се кача в черната си лъскава кола – снаражение, с което няма да ми е нужно да се преструвам на дърво в гората, за да хвана птичката, която искам. Двигателят ще изреве мощно и ще тръгна на лов. За една нощ. Отново. На някоя от стотиците пешеходни пътеки в София ще видя жена. Тя ще ми напомни за някого от не толкова далечното минало. Ще бъде по-красива от всякога. В ръцете си ще държи дете. Ще се вгледам в нея и ще я позная. Детето – не.

Тя ще отива някъде, където мен ме няма.

Навярно няма дори да ме помни.

Аз ще стоя с треперещи на волана ръце.

Ще остана в скъпата си кола.

Сам.

Con Las Ganas.

Сподели този Фрагмент с приятел 🙂

Con Las Ganas

Oct 31, 2017

Последвай ме 

Share This